„Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.“
Макс Борн (1882 – 1970) е едно от най-големите имена в историята на физиката и математиката. Роден на 11 декември 1882 г. във Вроцлав, Полша, той израства в интелектуална и културно богата среда.
Борн е не само изключителен учен, но и човек с дълбоки етични убеждения и философски възгледи за света.
Научни постижения
Макс Борн е пионер в областта на квантовата механика. Той въвежда редица фундаментални концепции, които променят завинаги разбирането ни за микроскопичния свят. Най-големият му принос е интерпретацията на вълновата функция в квантовата механика, която той дефинира като вероятностна амплитуда – основа на съвременната теория.
Работата му включва:
Развитието на матричната механика, заедно с Вернер Хайзенберг и Паскуал Йордан;
Дълбок принос към Теорията на твърдите тела и оптиката;
Ранната му работа по Теорията на кристалните решетки.
Макс Борн е носител на Нобелова награда за физика през 1954 г. за фундаменталната си работа върху квантовата механика. Той не само оставя значителна научна наследство, но и вдъхновява поколения учени, сред които са Вернер Хайзенберг, Волфганг Паули и Пол Дирак, пише chetilishte.com.
Личен живот и убеждения
Борн е човек на дълбоки етични принципи. През 1933 г., по време на възхода на нацисткия режим, той напуска Германия и се установява във Великобритания, където работи в Университета на Единбург. Там той изгражда нов живот за себе си и семейството си, но никога не спира да изразява тревогите си за моралните последствия от научния прогрес.
Известен със своето чувство за хумор и скромност, Борн е не само блестящ теоретик, но и любящ съпруг, баща и дядо. Един от внуците му, Оливия Нютън-Джон, става международно известна като певица и актриса.
Макс Борн и философията
Борн често размишлява върху връзката между науката и етиката, подчертавайки, че научният прогрес трябва да бъде съпътстван от морално съзнание. За него, разбирането на природата не е само интелектуално постижение, а и дълбоко личен процес, свързан с отговорност към света.
Ето и някои от неговите мисли:
Интуицията ни води, но само логиката може да ни убеди.
Науката е инструмент за откриване на истината, но и за откриване на нашата отговорност.
Науката трябва да бъде в услуга на човечеството, не в негов ущърб.
Светът е красив не заради законите, които го управляват, а заради начина, по който ги откриваме.
Вероятността не е слабост на природата, а нейната сила.
Физиката не се занимава с какво е истинско, а с това, което можем да измерим.
Истинското разбиране идва от съмнението, не от сигурността.
Науката без етика е като нож без дръжка – опасна и безполезна.
Не можем да предскажем бъдещето, но можем да го моделираме.
Науката е като игра на шах – колкото по-дълбоко мислиш, толкова повече ходове виждаш.
Вярата, че съществува само една истина и че ти самият я притежаваш, ми се струва най-дълбокият корен на всички злини в този свят.
Човешката душа също е част от природата, макар и най-мистериозната.
Науката остави въпроса за Бога напълно отворен. Тя няма право да съди по този въпрос. Много учени вярват в Бога. Тези, които твърдят, че изучаването на науките прави човека атеист, вероятно са някакви смешни хора.
Съществуват метафизични проблеми, които не могат да бъдат премахнати чрез обявяването им за безсмислени. Въпреки че, както постоянно повтарям, те наистина са „отвъд физиката“ и изискват акт на вяра. Честно казано, трябва да приемем този факт. Обективно съществуват два типа вярващи: тези, които вярват в невероятното, и тези, които вярват, че „вярата“ трябва да бъде отхвърлена и заменена с „научния метод“.
Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.