Луи Лавел (1883 – 1951) е френски философ и преподавател в Сорбоната, смятан за един от най-великите метафизици на ХХ век.
Неговата философия учи, че самоактуализацията и крайната свобода се развиват от търсенето на собственото „вътрешно“ същество и свързването му с Абсолюта, пише chetilishte.com.
Ето и няколко от неговите умозаключения:
Проблемът за ценностите, вместо да ни изправи с лице пред Вселената като една енигма за разгадаване, го прави идентичен с отговорността, и така не може да бъде отделен от нея.
Може да се каже, че думата „ценност“ се прилага навсякъде, където си имаме работа с разрив спрямо безразличието или спрямо равенството между нещата; навсякъде, където едно от тях трябва да бъде поставено преди друго или над друго; навсякъде, където то се смята за по-висше и заслужава да бъде предпочетено. Ние го откриваме в естественото противопоставяне, което установяваме между значимо и второстепенно, главно и вторично, значимо и незначително, същностно и случайно, оправдано и неоправдано.
Светостта преди всичко принадлежи на земята. Тя свидетелства, че животът, който водим тук, макар и изцяло смесен с тялото, с неговите слабости и пошлости, е способен да приеме отражението на една свръхестествена светлина, чието значение далеч го надхвърля и която не само ни научава да го понасяме, но и да го желаем и обикнем.
Винаги ни се струва, че светецът е някакво изключително същество, което се е отделило от общия живот и вече не е съпричастно на неговата нищета, което живее в общение с Бога, а не вече с нас. Ала това не е вярно: тъкмо защото живее в общение с Бога, светецът е единственият човек, който живее в общение с нас, докато всички други в някаква степен остават разобщени.
Самата святост е страст или, ако думата ви шокира, страст, която обръща. В страстта има сила, от която светостта се нуждае, за да се изтръгне от предразсъдъците и привичките. А страстта винаги се корени в тялото, тя е тази, която го издига и понася над самото него. Няма нищо по-красиво от това да видиш огън, който се захранва с най-нечистите материали, но чийто пламък дава толкова много светлина.
Във всеки от хората, които ни заобикалят, има някой потенциален светец. Но той не винаги става такъв. Защото в него има също потенциален престъпник или демон. А тревогата, в която пребиваваме и която повечето от съвременниците ни смятат за самата съвест, изразява тъкмо несигурността дали единият или другият някой ден ще възтържествува.
Онзи, който остава впримчен вътре в природата, всъщност принизява и унижава всички сили, предоставени му от нея на разположение. Защото божественото и демоничното са съставени от едни и същи елементи. Един обикновен поклон на свободата е достатъчен, за да промени едното в другото. Тъкмо в духа животът на природата получава своя истински завършек.
Присъщо за светостта е да ни разкрие връзката между два свята, сиреч между материалното и духовното. Или да ни покаже още, че съществува само един свят, който има тъмна и сияйна страна и който е такъв, че можем да се съблазним от привидността му, заради която непрекъснато се погубваме, или да проникнем чак до неговата същност, за да открием нейната истина и красота. Светецът е на границата на тези два свята.
Смелостта е тази, която прави светците: а самата смелост не е нищо повече от доверие в благодатта, която идва свише и е винаги налична, макар ние не винаги да знаем как да се открием към нея.
Ние не преставаме да бъдем разделяни между външното и вътрешното, между истината и мнението, между това, което бихме искали, и онова, което можем. Присъщо за светеца е, че сам е осъществил единението.
Светецът не дава себе си като пример, защото всеки открива в собствените си дълбини модела, който трябва да следва; светецът ни помага само да го открием.
Светецът няма някаква особена воля: той не иска нищо повече от собственото си изчезване; открива ни света такъв, какъвто е пожелан от Бог; той е светец, защото е постоянен свидетел на тази воля, която задължава нещата да ни открият тяхното значение, а съществата да осъзнаят призванието си.
Светците ни показват пътя. Всеки от тях е за нас един вид водач, който обаче трябва да ни научи да следваме собствения си път, а не неговия. Това е единственият начин да бъдем верни на наученото от тях. Никое съществуване не може да бъде препоръчано. Никое съществуване не е подражателно съществуване. Ролята на светците е да ни покажат какво всеки от нас може да направи от себе си.