Задочен разговор между Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд, преиздаден през 2023 г., отново звучи актуално на фона на руската агресия в Украйна. Въпросът в него е един - защо война? По времето, когато се изграждат първите немски концентрационни лагери, през 1933 г. в Париж, Лондон и Берлин, едновременно на френски, английски и немски език е публикувана книга, озаглавена “Защо война?”.
Изданието съдържа само две писма, разменени между Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд, и е част от серия на Международния институт за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите. Една година след началото на войната в Украйна и 90 години след първата публикация на писмата се появи ново издание на български език в превод на Даниела Дечева (изд. „Парадигма“, 2023).
В пространен предговор Снежана Димитрова описва историческия контекст на размяната между Айнщайн и Фройд и интелектуалната история на началото на XX век. Послеписът на Яня Йерков е ориентиран към наследството на Фройд и развитието на психоаналитичните понятия, свързани с въпроса за войната. Тези съпъстващи текстове несъмнено помагат за по-дълбокото разбиране на писмата и на причините, поради които Фройд и Айнщайн се изразяват тъкмо така. Не помагат обаче да се отървем от тревожното чувство, а може би и срама от това, че казаното от двамата интелектуалци пацифисти е толкова актуално и днес.
Има ли избавление от войната
Айнщайн се обръща към Фройд с въпроса “Има ли начин хората да бъдат избавени от злокобната неизбежност на войната?”. По думите на физика, обичайната посока на собственото му мислене “не води до проникване в дълбините на човешките желания и чувства” и се надява психоаналитикът да осветли въпроса от позицията на “задълбоченото си познание за човешките нагони”.
Писмото на Айнщайн звучи смущаващо актуално, макар оттогава да са се случили много войни. Физикът определя себе си като “човек, свободен от афекти от национално естество” и вижда решението в инстанция, която да урежда възникналите между държавите конфликти. Едновременно с това обаче си дава ясна сметка, че авторитетът или властта на подобен правен орган следва от факта, че държавите отдават част от свободата и суверенитета си, отдават част от своята власт на него.
Айнщайн отбелязва, че във всеки народ съществува “малка, но решителна, неподатлива на социални съображения и задръжки група от хора, за които войната, производството и търговията с оръжия не са нищо повече от възможност за лични облаги и разширяване на собствената власт”. Ако същата тази група управлява училището, пресата, а често и религиозните организации, пита се Анщайн, защо масите се възпламеняват до екстаз и са готови да се жертват?
Отговорът е в потребността, нагона към унищожение, който съществува у човека. Айнщайн настоява, че подвластни на този нагон далеч не са само необразованите, и дори смята, че интелигенцията е още по-податлива на злокобни масови внушения, доколкото черпи от много по-стерилния си житейски опит, свързан повече с текстове, отколкото с преживявания.
В края на писмото се казва, че международните конфликти далеч не са единственото изражение на човешката агресивност, но доколкото са най-жестоката и разточителна форма на конфликт между хора, дават най-ясно основание да се мисли за предотвратяването на всички въоръжени сблъсъци. Това, което Айнщайн търси от психоаналитика Фройд, е идея за възпитание. Възпитание, което да отстрани пречките пред мира.
Отговорът е значително по-дълъг. Фройд се съгласява с изложеното от Айнщайн и предлага да се мисли не толкова за право и власт, колкото за право и сила. Сила като политическа власт, но и като суровата сила на насилието. Защото, казва Фройд, насилието и правото не са противоположности, а едното е произлязло от другото. Конфликтите се разрешават с насилие – или с унищожение, или с подчинение на врага. Правото се появява там, където неколцина слаби се обединяват, за да победят един по-силен. За да осигури единството и трайността на емоционалните връзки между членовете си, общността създава правила и процедури за тяхното съблюдаване. Законите на обединението определят до каква степен всеки от членовете трябва да се откаже от свободата да налага собствената си власт в името на силата на групата.
В рамките на общността силовото уреждане на конфликти не е избегнато. Но необходимостите и общите неща, които произтичат от съжителството на едно място, благоприятстват бързото прекратяване на такива борби, а вероятността за мирно разрешаване при тези условия постоянно се увеличава.
Според Фройд, към 1932 г. обединение като Обществото на народите не разполага със собствена власт и тъй като може да получи такава само ако членовете му я преотстъпят, няма особени изгледи да я придобие. Психоаналитикът си дава сметка, че подобни организации се опитват да черпят авторитет от идеите, тоест от самите емоционални връзки.
Макар да не отрича мощта на идентификацията с другите, Фройд напомня, че християнското чувство за общност, което е било достатъчно силно, в епохата на Ренесанса не е попречило на малки и големи християнски държави да търсят помощта на султана във войните, които са водели помежду си. А националните идеали от по-нови времена тласкат народите в обратна посока – към войната. В този смисъл, правото не само е произлязло от грубата сила, но и не може да се лиши от нея.
Нагоните и културата
Според фройдистката теория съществуват два вида нагони – такива, които целят запазване и обединяване (еторични) и такива, които целят да разрушават и убиват (агресивни или деструктивни). И двата вида са необходими, между тях има не само напрежения, но и взаимодействия. Казано иначе, те не съществуват съвършено независимо едни от други.
В този смисъл, когато хората са призовавани към война, у тях могат да се събудят множество и различни мотиви – “благородни и подли, изказани и премълчани”. Ако войната ни ужасява, то не е защото ни е природно чужда, а заради културата или процеса на цивилизация, по думите на Фройд: “най-доброто, в което сме се превърнали, и голяма част от онова, от което страдаме.” Ако войната е в крещящо противоречие с психическите нагласи, които ни налага културният процес, то “всичко, което благоприятства културното развитие, работи и срещу войната”, гласи последното изречение на писмото,
Цивилизационният избор
На едно място в писмото на Фройд се казва, че не могат да бъдат осъдени в еднаква степен всички войни и “докато има империи и нации, готови на безогледно унищожаване на други, тези други трябва да са готови за война”.
Докато войната в Украйна продължава, в България често се говори за т. нар. “цивилазационен избор”. Още по-често във възмущението от войната се появява изкушението да се раздели света на цивилизован и нецивилизован.
Това е проблематично не защото има съмнение по отношение на това кой е агресорът, а защото културата би трябвало да бъде противоотрова, да предотвратява войната, а не да бъде страна в нея. В капана на този парадокс се оказва, че и осъждащият и осъденият претендират за позицията на цивилизованите.
Да поведеш война с цел нечие цивилзоване, в смисъла, в който пацифистите Фройд и Айнщайн мислят културния процес, означава всъщност да прогониш културата, за да направи тя място на въоръжения конфликт. Основният проблем с идеята за цивилизационен избор е, че хората са по-склонни да цивилизоват други, а не себе си.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.