След грандиозния си концерт снощи „Фондацията” прокараха мост между миналото и бъдещето с музика, свързваща поколения българи.
Сега в ръцете ни е една дълго пазена тайна – книгата „Фондацията”, която разкрива пътя, по който минаха Кирил Маричков, Иван Лечев, Дони, Славчо Николов и Венко Поромански, за да слеят музиката си в супергрупата „Фондацията”. Едноименното издание (ИК „Сиела”) излезе точно в навечерието на концерта в зала 1 на НДК и представлява луксозен мултимедиен продукт от разказите на петимата музиканти, фотографии и CD с първия албум на групата, записан заедно със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Григор Паликаров.
Книгата „Фондацията” е пътуване във времето, а разказите на рок легендите пред журналиста Лилия Илиева описват историята на песни като „20-и век”, „Уморени крила”, „Вкусът на времето” и „След 10 години”. Песните обаче са само част от вълнуващите истории на представителите на бандите „Щурците” , „ФСБ”, „Б.Т.Р.” и „Те”. В книгата ще откриете откровения от първо лице за неща, малко известни на масовата публика – зараждането на проекта и измислянето на името „Фондацията”, успехите и трудностите, съпровождали музикантите по пътя им от малки софийски банди до суперуспеха на съвместната им работа. Лилия Илиева успява да достигне и до по-интимни кътчета в живота на артистите, а след всяко интервю има и разтоварваща блиц част, в която музикантите отговарят на въпросите за своите любими неща.
Изданието предлага както професионални фотографии, така и снимки от личен архив. А за още по-дълбоко потапяне в музиката от диска има и приложение с текстовете на песните. Книгата „Фондацията” е задължително попълнение в меломанската колекция на всеки почитател на класния рок.
Откъс от интервю с Иван Лечев от книгата „Фондацията” на Лилия ИлиЕва
А с „ФСБ“ сте получили „Грами“. Разкажи как стана това и за работата ви с Хосе Фелисиано.
– Беше до голяма степен случайно. Оказа се, че когато спечелихме „Мелодия на годината“ с парчето „Обичам те дотук“ (1986 г.), в България беше австрийската група „Опус“, която пее Life is Life. И техният мениджър Хелмут Шер случайно гледал „Мелодия на годината“ и попитал кои сме. Така ни покани на среща. Видяхме се в една кръчма на словашко-австрийската граница. Той прояви голям интерес. Каза: „Бих работил с вас“. Предложи ни страховити неща. Беше мениджър и на Курт Хауенщайн от Supermax, след година стана мениджър на Хосе Фелисиано. И така работихме с Фелисиано. Живяхме един месец в Щатите в много голям апартамент в хубав квартал на Ел Ей – Нюпорт Бийч, записвахме с Фелисиано. Всичко беше прекрасно. След което, като стана въпрос за пари, Хелмут изчезна. И се оказа, че не му е съвсем чиста работата.
Как ви пуснаха да пътувате в Щатите по време на социализма?
– Като имаш договор, те няма как да ти откажат. Показахме проектодоговор. Оказа се трудно, но възможно. Така де – разбрахме как действат някои световни мениджъри. И после май Томас Спространов разбра, че парчето, което бяхме записвали – Cielito Lindo, което е нещо като латино, фолк песен, като евъргрийн, е получило „Грами“ за аранжимент. И Хосе Фелисиано, който само си изпя песента, в един момент се оказа сред тези, които са правили аранжимента. Аранжиментът беше само наш. Но нас никой не ни покани на наградите. Отиде само той. В България се разбра много след това. Даже беше много смешно, защото вече като се разчу, инсценираха как слизаме от самолет, уж се връщаме с наградата „Грами“. Но ние си останахме в много добри отношения с Хосе Фелисиано. Даже с „ФСБ“ тази година ставаме на 40 години и имаше идея да го поканим да пее с нас. Проблемът е, че той пее латино поп, а ние правим прогресивен рок. Не се връзват. По-скоро бихме могли да изсвирим някое от неговите парчета, които ние сме правили. Така де, имахме идея да направим това, което се нарича в България „турне“ – концерти в петте основни града – София, Пловдив, Варна, Бургас и Русе.. И да поканим някакъв гост. Даже си говорихме с Румен Бояджиев – много би ни отивало да поканим Джон Андерсън от Yes, който е уникален певец. Обмисляме и турне в големи европейски градове.
При кого са наградите на „ФСБ“? На какъв принцип си ги разделяте?
– Няма принцип. Имаме и някои общи. Ето например „Златен век“ взехме тримата поотделно – за (изключителен принос към българската култура). Аз много се гордея с тази награда и имам чувството, че в нашия случай си е напълно заслужена. Нося си значката, защото много ми харесва. Колкото и човек да е над тия неща... ние не сме печелили кой знае какви награди в живота си освен „Мелодия на годината“ няколко пъти. И наградите на телевизия ММ...
Как се промени статутът на „ФСБ“ след 10 ноември?
– Никак… Ние от самото начало никога не сме били на щат или в концертна дирекция. Ние си бяхме частно предприятие от-до още много преди да дойдат промените
Помниш ли падането на Тодор Живков. Къде беше? Какво правеше?
– Да. Правех секс с руса жена. Беше някаква сутрин, вече се развиделяваше... и точно се бяхме опомнили. И какво сега? Кафенце ли? Пускаме някакъв телевизор. И гледаме бай Тодор с очилцата. Никога няма да му забравя физиономията. Съобщават, че вече няма да е главен секретар. Гледаше като паднал от Марс. Помня, че беше студено.
Какво си спомняш от избухването на демокрацията?
– Ами обикаляхме със „Стари муцуни“ много из България, с чичо Гошо (Георги Минчев), лека му пръст. Толкова готин пич беше! Изключително готин пич. „Старите муцуни“ бяха много готина група, но един по един членовете започнаха да си отиват. Чичо Гошо си отиде от тоя свят, Пеци Гюзелев, уви, също... „Старите муцуни“ съществуваха известно време с Валди. Валди, моя милост, Ивайло Крайчовски и Жоро Марков направихме албум. Но след това Крайчовски се пропи и се наложи да затворим и тази група. Иначе през 1990 г. направихме прекрасно турне – турнето на демокрацията. Ходехме с един бус по площади и по паланки. Свирихме и пяхме къде ли не. Чувствахме се адски окрилени. Някак си всичко изглеждаше много хубаво.
„Преди години с Гошо Минчев бяхме прегърнали Синята идея, която след това се поизтърка“ – казваш в едно интервю...
– Ами аз продължавам да съм си я прегърнал, въпреки че тя... политиката е нещо, в което очевидно няма как да бръкнеш, без да си изцапаш ръцете. Не виждам в България дори един-единствен чист политик.
Носиш интересно кръстче? – забелязвам кръстче от бял седеф на врата на Иван.
– Това е осветен йерусалимски кръст. Беше положен на самия Божи гроб, от мен лично. И Жени има такъв. Донесох и на двама много близки приятели. Така че сега съм хаджи Иван Лечев. Всички във „Фондацията“ сме хаджии. Бяхме заедно в Израел. Имахме концерт в Тел Авив и ходихме до Йерусалим. Като влезеш в Божия храм и тръгнеш наляво, качваш се по едни стълби нагоре. Там има изображение на Исус, на което той изглежда със затворени очи. Да, обаче те поглежда в един момент съвсем определено и очите му са сини. Мен ме погледна съвсем определено със светли очи, сини. Излязох и го казах на другите. Те се изненадаха. Имах и още едно преживяване.
Има една икона на Богородица, на която си слагаш ръката и не ти казват какво ще последва. При някои хора нищо не се случва, но аз усетих нещо като много слаб ток. Говоря за 5-6 волта. Едно леко боцкане. Определено го усетих с цялата си ръка. Казаха ми, че явно имам някакви заложби. Аз не съм дълбоко вярващ християнин, но се отнасям с много дълбок респект към нашата религия. От време на време ходя на църква и паля свещи. Това е. Не спазвам строго всички обреди.