„Изток-Запад“ пуска „Сонети“ в превод на Владимир Свинтила в уникален вид – новият полиграфичен шедьовър е вече в ръцете на читателите.
Първото подобно издание с изящни дървени корици бе сборникът „Целувката“, с избрани любовни разкази от М. Твен, Ан. Чехов, Ив. Бунин, О′Хенри, М. Шели... То се превърна в неустоимо изкушение и първият тираж светкавично изчезна от книжарниците. Новото арт-издание се очаква за стане също пазарен хит както за библиофилите, така и за всички ценители на бутиково изработените книги.
Между двата празника – на влюбените 14 февруари и 8 март – изд. „Изток-Запад“ иска отново да зарадва почитателите на Шекспир с безсмъртните му любовни „Сонети“. Томчето е част от поредицата „Големите малки книги“, а преводът е на знаковия български интелектуалец Владимир Свинтила. Това е творческият псевдоним на Владимир Георгиев Николов (1926‒1998) ‒ писател, литературен критик, публицист журналист и преводач. Автор е на литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии за престижни български и чужди периодични издания. В сферата на интересите му влизат киното, театъра, литературата, народознанието и народопсихлогията. Освен Шекспир той е превеждал стихове от Робърт Бърнс, „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи и др. Преводът му на шекспировите сонети е смятан един от шедьоврите на родното преводаческо изкуство.
Сонетите са точно 154, като по-голямата част от тях са писани през периода 1592‒1599 г. Но те и до днес вълнуват с завладяващото авторско проникновение към любовния възторг, душевната болка, трепетните очаквания и разочарования ‒ все вечни, универсални, общочовешки теми. С фин психологизъм и проникновено разбиране Шекспир разкрива дълбочината на уникалния си гений и любовта, тъгата, раздялата, отчуждението, меланхолията, ревността ни се разкриват в неочаквани ракурси...
Новото луксозно издание на „Изток- Запад“ е прекрасен подарък. Изисканата книга ще е еднакво подходяща за жени от юношеска до зряла възраст.
56
Пламни, любов! Та твойто жило в мен
не се ли впива като глад и жажда?
Гладът, засищан всеки божи ден,
със нови сили всеки ден се ражда.
И ти, любов, и твоите очи,
наситили глада си, не копнеят.
Но нека глад и утре в тях личи –
родени да пламтят, а не да тлеят.
И нека стане океан, сърце,
от този промеждутък без любов,
на чийто бряг, протягайки ръце,
да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която
събужда в нас копнеж за ново лято.
57
За роба няма други занимания,
освен да бърза при уречен знак.
Така, следейки твоите желания,
и аз прекарвам с дни пред твоя праг.
Стрелките не следя нетърпеливо,
окайвайки съдбата си наум.
И не кълна раздялата горчиво,
излизайки по даден знак без шум.
И даже в свойте помисли ревниви
не дръзвам нищо да те питам аз.
И беден роб, аз считам за щастливи
прекаралите с теб макар и час.
Прави каквото щеш! Лишен от зрение,
не зная аз какво е подозрение.
58
Опазил бог! Нима, роден в неволя,
аз бих посмял да питам: „Докога?“
Да брoя часовете, да те моля,
да бъда повече от твой слуга.
Аз само чакам, без да се оплаквам,
понасяйки раздялата едва.
Но моята съдба е да очаквам
и без да се оплаквам при това.
Било в дела, било във развлечения,
на тебе само ти принадлежиш.
И ти, не друг, за свойте престъпления
срещу самия теб ще си простиш.
Създаден съм за туй: да те очаквам.
И аз те чакам, о, не се оплаквам.
Щом нищо не е ново, щом светът
е стар като ония мироздания
и раждаме сега за стотен път
отдавна вече раждани създания,
то нека върне паметта кръгом
с петстотин кръга онова светило
и ни покаже в някой древен том
едно лице, така добро и мило.
Да знам какво са мислили тогаз
за този образ, сложно съвършенен.
Пред тях ли сме, или са те пред нас,
или светът остава неизменен.
Но знам, че с по-тържествени слова
са славили по-малки божества.
60
Като вълни към пясъчния бряг
към своя край минутите летят:
една след друга, в непрестанен бяг,
към вечността неспирно се стремят.
Едвам роден, и вече този сърп
пълзи към пълна зрелост в небосклона.
Но после, затъмнен и крив, и щърб,
в борбата губи своята корона.
А времето обрулва като цвят
лицата ни, дълбае с нож челата.
И всичко мре, и всичко в този свят
като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така,
напук на тази жънеща ръка.
61
Не ти ли пращаш всяка нощ това
лице да бди под моите ресници?
И бдиш без сън над моята глава,
и будиш дълго моите зеници?
Душата ти ли идва на лъчи
в потайните ми мисли и желания,
в лъжа и леност да ме уличи
и да измери моите деяния?
Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.