Доц. д-р Атанас Славов, бивш правосъден министър, коментира решението на Конституционния съд.
"На 26 юли Конституционният съд (КС) се произнесе с решение по извършените през 2023 г. конституционни промени (Решение № 13/ 2024 г.). Както се очакваше, една част от промените, насочени към укрепване на парламентаризма (непрекъсваемост във функционирането на парламента и ограничаване на дискрецията на президента при формиране и назначаване на служебното правителство), бяха потвърдени от Съда. Основната част от промените относно новата структура и функциониране на съдебната власт чрез създаването на два самостоятелни кадрови и административни органа – Висш съдебен съвет и Висш проурорски съвет, както и относно ограничаването на функциите на главния прокурор, бяха обявени за противоконституционни. Водещият аргумент за това е несъответствие с тълкувателно Решение № 3 / 2003 г., с което са въведени ограничения (процедурни и съдържателни) пред Народното събрание да упражнява функциите си по Глава девета от Конституцията, които конституционната теория определя като производна учредителна власт.
Трябва да се отбележи, че самото Решение № 3/ 2003 г. е едно от най-спорните, както в конституционната доктрина, така и в демократичния политически процес. Това е така, защото КС прилага разширително тълкуване на понятията „форма на държавно управление“ и „форма на държавно устройство“, чиято промяна е резервирана компетентност само за ВНС като първична уредителна власт, т. е. национална представителна институция (конституанта) , най-пряко изразяваща волята на суверенния народ (чл. 158, т. 3 КРБ). Най-честите определения за това решение са „поръчково“, „политически мотивирано“, „решението Филчев“, тъй като е постановено по тълкувателно искане на тогавашния главен прокурор Филчев, чиято цел е да съхрани своята практически неограничена власт, с която се злоупотребява без да се носи каквато и да е отговорност (както става ясно от решението на ЕСПЧ по делото „Колеви срещу България“ и много други публично известни казуси). В това спорно решение КС приема, че всяка по-съществена промяна в структурата на органите на съдебната власт би била промяна във формата на държавно управление, следователно не може да се извърши от обикновено НС, а само от ВНС. Самото разширително тълкуване на понятието „форма на държавно управление“ не съответства на утвърдените дефиниции в конституционната доктрина от последните две столетия. Това е особен теоретичен и практически принос на нашия КС, който може да бъде защитен като елемент на националната ни конституционна идентичност!
С това свое решение отпреди две десетилетия, КС по същество си присвои компетентност, която не е изрично възложена от Конституцията - липсва разпоредба, която изрично да оправомощава КС да се произнася по конституционността на закони за изменение на конституцията, тъй като с тях се упражнява производна учредителна власт, а КС е учредена власт. Нещо повече, дори да приемем допустимостта на това дописване на Конституцията от самия КС, разширяването на тази компетентност отвъд разумните граници за процедурен контрол (дали не се нарушава компетентността на ВНС по чл. 158 КРБ), превръща КС в позитивен конституционен законодател. Така КС от учредена власт, която трябва да гарантира върховенството на Конституцията по отношение на другите учредени власти (НС, МС, президент), сам се превръща в де факто учредителна власт без да има каквато и да е пряка демократична легитимност. Да имаме предвид и липсата на високо обществено доверие, защото КС масово се възприема като санаториум за „заслужили другари“ от политическата и съдебната номенклатура (изключенията се броят на пръсти).
Аз бих добавил още едно определение за това Решение № 3/ 2003 г. - „езотерично“. То е такова, защото неговият смисъл е понятен само за посветените в тайната на дълбокия конституционен консенсус и ценност на персонализираната фигура на главен прокурор в българския конституционен модел. Тази „ценност“ е толкова основополагаща, че практически всеки сериозен опит на законово или на конституционно ниво да се въведат някакви механизми за публична отчетност и демократичен контрол на тази свръховластена фигура се явяват, според КС, промени в ценностното ядро на Конституцията и във формата на държавно управление и могат да се извършват само от ВНС.
Разбирането, че в демократичната правова държава, върховенството на правото е основен принцип, изискващ преди всичко независимост на съда, и отчетност на прокуратурата, предполагащо принципа „никой не е над правото“ (в т. ч. и главния прокурор), явно не е водещата ценност в ценностно ядро на Конституцията, защитавано от КС. Но функциите, статута, мястото в системата и мандата на главния прокурор са такава водеща ценност.
Изповядвам, че не съм от посветените в тази дълбока тайна на Решение № 3/2003 г. и на този точно ценностен консенсус в Конституцията от 1991 г. Тази наложена от КС йерархия на ценностите влиза в колизия с основополагащи принципи на конституционната демокрация, с установени европейски и международни стандарти за независимост на съда и на съдебните съвети (вж. докладите на Венецианската комисия), с поети наши институционални ангажименти като член на ЕС и Съвета на Европа, с натрупаната съдебна практика на ЕСПЧ и Съда на ЕС.
Ще изложа най-сериозните дефицити и вътрешни противоречия на последното решение (Решение № 13/ 2024 г.), което ще блокира за един продължителен период от време възможността да се осъществи конституционна реформа на съдебната власт в съответствие с фундаменталния принцип за независимост на съда:
- Поставя като съществен елемент от ценностното ядро на Конституцията и като атрибут на формата на държавно управление функциите, статута, мястото в системата и мандата на главния прокурор, които се бранят с цената на всякакви теоретични еквилибристики. Явно това е sacrosanctorum-a на Конституцията.
- Безкритичната вяра и упование в непогрешимостта не само на диспозитива, но и на мотивите на Решение № 3/2003 г., с което се легитимира обявяването за противоконституционна и невалидна най-съществената част от съдебната реформа.
- КС е учредена власт, но си е присвоил правото да упражнява по същество учредителна власт, замествайки волята на конституционното мнозинство в Народното събрание (действащо като производна учредителна власт) със своята собствена воля. И то без да има изрично конституционно упълномощаване за това (чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ не дава такова изрично правомощие за конституционните закони, приети по реда на Глава девета).
- Липсата на каквато и да е референция към трайно установени европейски и международни стандарти за независимост на съда и на съдебните съвети, както и към специално изготвени доклади на Венецианската комисия на Съвета на Европа, на Европейската комисия (Доклад за върховенството на правото за 2024 г.), резолюция на Комитета на министрите на Съвета на Европа, всички оценяващи положително предприетите конституционни промени в тази им част. КС явно е избрал да функционира в собствената затворена езотерична и самоподдържаща се вселена, в която има само две референтни точки – волята на учредителите от 1991 г. и Решение № 3/ 2003 г.
- Противоречивост и непоследователност в мотивите – запазва се новата разпоредба за служебното правителство (чл. 99, ал. 5 КРБ), въпреки че точно там се ограничават съществено конституционно възложени функции на президента по формиране и назначаване на служебното правителство като се свежда до минимум възможността за упражняване на дискреция. Тази разпоредба със сигурност влиза в директна колизия с мотивите и диспозитива на Решение № 3/2003 г., но не е обявена за противоконституционна.
- Част от разпоредбите относно новата структура на съдебната власт не са обявени директно за противоконституционни, но понасят същата тежка санкция, защото били част от един „нормен комплекс“, а в същото време по същество възпроизвеждат действащи от 2015 г. разпоредби, които не са противоконституционни.
- Обявените за противоконституционни разпоредби са обявени и за невалидни, което значело че се възстановява редакцията на Конституцията отпреди осъществената промяна, но пък се запазват възникналите правоотношения (с което се влиза в противоречие с друго установено юридическо правило, че при прогласяване на нищожността на един акт, се приема, че изобщо не са възниквали валидни правоотношения).
Отвъд риториката за защитата на волята на суверенния народ, олицетворена от оригинерната учредителна власт ВНС, Конституционният съд по същество се превръща в неин върховен тълкувател, а в конкретния случай в неин пророк или оракул (по думите на съдия Румен Янков). Оказва се, че не актуалната воля на суверенния народ изразена от производната учредителна власт - Народното събрание (действащо по реда на Глава девета), а волята на учредената власт – КС, присвоила си правото да пророкува от името на суверена, е водеща. Тъжното е, че всеки път суверенитетът се персонифицира в главния прокурор...
Това е тайната на конституционната езотерика на българския КС. В нея няма нищо съдържателно юридическо, а по-скоро е израз на кастова принадлежност към един отъждествил се с гласа и волята на суверена олигархично-политически елит. За присвояването на народния суверенитет обаче (чл. 1, ал. 3 КРБ) трябва да се носи най-тежката отговорност. А когато институциите отказват, гражданите имат естествено право на ius resistendi…", пише в позиция, изпратена до медиите.