Цвета Караянчева, председателят на Комисията по отбрана ген. Константин Попов, народни представители и части от Съвместното командване на специалните операции с командир генерал-майор Явор Матеев участваха във военно-църковния ритуал на емблематичния исторически връх Каймакчалан, където бе почетена паметта на загиналите български воини през Първата световна война при драматичните сражения през 1916 г.
Отслужена бе и заупокойна панахида за загиналите от Ставрофорен свещеноиконом Добромир Кирилов Костов – ректор на Духовно училище „Пловдивска духовна семинария – Св. Св. Кирил и Методий“.
Ето какво каза в слово председателят на парламента Цвета Караянчева:
"Каймак-Чалан – един от темелите на българската национална памет, на българска воинска слава и чест. Както ген.-майор Матеев каза – той е съизмерим само с Шипка. 6 000 български войници стъпват тук през август 1916 година. В началото на октомври слизат само 800. Тук са останали премръзнали, убити и осакатени всички тези герои, обикновени хора са останали тук три месеца под бомбардировките на сръбската и френската артилерия. Тук са воювали Дринският и Дунавският полк от страна на сърбите, от България части от полковете на 11-и Сливенски полк, дружините на 33-и Свищовски полк, 43-и, 46-и, 56-и, 58-и полк. Когато сърбите се качват тук, остават ужасени, защото във всеки окоп, във всяка цепнатина е имало трупове.
Нарекли са го „Дупките на ужасите“. Каймак-Чалан за тези 3 месеца намаля височината си между 4 и 11 метра. Така ни го описа Поручика – нашият приятел Краси Узунов. Той написа една велика книга, книга, за която изнамери всички документи, работи, писмата на загиналите, дневниците, историите на оживелите – тези, които никога няма да забравят камъните, обвити в мъгла и дим.
Сега ще ви разкажа част от предговора на книгата: „Вихри и мъгла. Огън и лед. Изтърбушени окопи, гробове без кръстове. Още старците на Нидже планина разказват, че всяка вечер, когато Слънцето залезе от неопятите гробове излизат сенките на мъртвите войници със светещи очи от пламъците: зачервени, гледат към североизток, към своята освободена България. После запалват цигара.
Огънчето гори в ръкава на шинела и пари обгорелите им длани, а устните им шепнат въздишки. Изведнъж сенките се размърдват, до тях застават техните командири, сядат до тях, говорят, спорят, обсъждат плановете за следващата битка. До тях са генералите, полковниците: Илия Чолаков, капитан Илия Димитров, майор Стефан Куртев – все български герои, офицери.
Изведнъж майор Стефан Куртев става, вади сабя, хуква надолу по склона и след него тръгват всички сенки на войниците, воювали тук: „След мен. В атака. Мъртви, в атака“. 3 месеца огън, огън, огън. И ни крачка отстъпление. Но на изток зората небето просветлява, но един по един сенките на войниците се прибират е неопятите си гробове. Така до следващата вечер. И така 100 години, завърши Караянчева.