Италия несъмнено и съвсем заслужено би била една от първите страни, които биха били удостоени с почетна награда за цялостен принос в развитието на европейската и културна цивилизация, ако, разбира се, такова отличие се присъждаше. Апенинската държава в продължение на векове е била стожер и авангард на културата и изкуството на Стария континент, дала живот на Ренесанса, Барока, живописта, операта и академичното образование, възникнало сякаш в разрез с усойните и мракобесни времена на средновековна Европа. А имена като Леонардо, Микеланджео, Караваджо, Данте, Петрарка, Галилей, Вивалди, Маркони и неизброимо много други умове придават дори още по-несравним блясък на ореола на историческото ѝ минало.
Наред с културния и просветен подем, с който облагородява европейския континент, Италия е държава, която в политически аспект също би могла да се класифицира като феномен, ала този път в изцяло пейоративен план.
В годините след Втората световна война страната изпада в тежък политически хаос, който едва ли не се налага като определящ доминант в италианската политика. И до днес италианската политическа система се асоциира най-вече с нестабилността на управляващите елити, с невъзможността да се постигне консенсус по много от водещите политики на страната, особено когато говорим за коалиционно правителство. Самият факт, че за периода от 1946 до 1993 г. са се сменили точно 52 правителства (т.е. ,,живота’’ на едно правителство е продължавало средно около 11 месеца) е достатъчно нагледен пример за мащаба, в рамките на който се е разпростирала кризата сред управляващите мнозинства.
Правя подобно изложение, защото в последно време у нас плавно се прокрадва идеята за евентуални предсрочни избори – призив, който съвсем естествено се чува най-гръмогласно и настоятелно от лявото политическо пространство заради ,,сътресения и хаос’’ в коалиционното управление. Ако допуснем хипотетично, че такива избори ще има, то за последните пет години това биха били четвъртите подред предсрочни избори у нас.
Да ангажираш избирателите да ходят за четвърти път до урните за гласуване в рамките на пет години по правило е италиански синдром за политическа нестабилност. Но тук по-централният въпрос е дали има реални основания за насрочването на избори, или опозицията също като някое скучаещо детенце се е заела да изсвири няколко фалшиви акорда на пианото, колкото да си спечели някоя похвала от куртоазия, или поне да привлече някакво внимание.
Защото – обективно погледнато – изборите по никакъв начин няма да променят парламентарната конфигурация. Показват го и последните социологически сондажи, според които в бъдещия парламент биха влезли ГЕРБ, отново като първа политическа сила, последвана с малка разлика от прекия ѝ конкурент БСП и на трето място – ДПС. Най-общо казано, в състава на законодателния орган при предсрочни избори отново ще влязат трите традиционно представени в парламента сили. Вече в зависимост от това кои други партии ще съумеят да преодолеят 4-процентовата бариера (едва ли биха били повече от две формации, отчитайки главоломния спад на доверие на избирателите към партийносттта в страната) ще стане ясно и кои ще бъдат съуправляващи с ГЕРБ.
Накратко, това е най-вероятният и почти сигурен сценарий, който може да бъде изход от едни евентуални предсрочни избори у нас. В този контекст, ако перифразираме един известен постулат, можем да заключим, че при нас историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс, а накрая като дежа вю.
Към този момент България разполага с редовно функциониращ парламент и с редовно функциониращо правителство, а дебатите за политическа нестабилност изглеждат по-скоро преекспонирани и захранвани най-вече от опозицията. Разногласията през последните месеци в коалиционната политика между ГЕРБ и Обединените патриоти са характерен белег за всяка една форма на коалиция, но те бяха породени най-вече заради недоразумение и по-конкретно от разваления, дори на моменти очевидно отсъстващ диалог между част от министрите в кабинета, а това само по себе си много трудно може да бъде определено като ,,политическа криза’’.
Проблемите в сферите на здравеопазването, образованието, културата, социалната политика, корупционните ,,традиции’’ в почти всяка една област от държавността, както и съмнителното върховенство на закона няма да бъдат разрешени с поредните предсрочни избори, като дори след тях те ще продължат да бъдат същите язви на нашето общество. Всъщност предсрочните избори няма да решат абсолютно нищо на този етап: нито ще променят сегашното политическо статукво, нито ще променят сегашния партиен елит, нито ще спомогнат за отмяна повишението на цената на природния газ. Изборите биха натоварили единствено държавния бюджет с непредвидени разходи за една организация, която в крайна сметка отново ще ни захвърли в спиралата на познатия омагьосан кръг.
Изборите – независимо дали са предсрочни или редовни – са само първия ход от един наистина сложен и дълъг политически процес, съдържащ в себе си преди всичко нормативна база от изключително много компоненти. Изборният процес не е в състояние да промени цяла политико-партийна система на приблизително 30-годишна възраст с едни осем точки от определена ,,визия’’или с популистко рандеву с народа като че по мотиви от Вапцаров.
В крайна сметка след три експеримента, наречени ,,предсрочни избори’’, може би този път би било по-целесъобразно (или най-малкото разнообразно) да оставим този мандат да извърви по естествен път своя край. В противен случай каква е гаранцията, че след това няма да има предсрочни избори №5, №6 и т.н.?
No, grazie! За последната петилетка един ,,хеттрик’’ е предостатъчен.