Възможно ли е да бъдеш наказван за това, че си се родил в дадена държава? Без вина да понасяш наказания? Възможно е, да – в някои държави в Африка, Южна Америка и в „европейска“ България.
Наказват те с корумпирани изпитващи, които изпращат некадърници с купени книжки на пътя, да те тормозят, газят и нерядко – убиват; наказват те с „контролиращи“ органи, които контролират единствено потока към личните си банкови сметки, пускащи най-големите боклуци на европейското и световно производство да заливат пазара ти (срещу европейски цени, разбира се); тормозят те с политически калинки, които стават ръководни кадри и тепърва започват да се учат – на твой гръб; наказват те с азиатска заплата и европейски цени; със струващи стотици милиони пътища, по които си оставяш картера, шарнирите, пломбите, камъните в бъбреците и малкото ти останало достойнство, което става на айрян, докато стигнеш от точка А до точка Б. Наказват те и с политическия цирк, който си обречен да наблюдаваш в милата си родина, докато си разсъждаваш (вече на глас, защото шайбите ти в главата са се разхлабили от последното пътуване за морето), че то и турчин не е вилнял така над бащино ти огнище.
Но, разбира се, има и едни много фини наказания за това, че си се родил в България, те са по-особени и са проектирани така, че да не оставят много място за здрав разум в главата ти, като ти се случат веднъж.
Черешката на тортата във фините наказания е да попаднеш в българска болница (и да не си нѝ министър, нѝ депутат – те, горките, никога няма да узнаят какво е истинското чувство за това да си обикновен българин в обикновена болница).
Като ти се каже, че се влиза със записан час, значи се влиза със записан час, нищо, че е поликлиника, а не частна клиника и никой няма право да си измисля правила в движение. Как така да няма? Кой си ти, че ще им кажеш дали имат или нямат право да си правят каквото искат? Болялото те било? Е? То и утре ще те боли, айде – ако обичаш – да си запишеш час и да се върнеш утре. Какво мрънкаш там? Оф бе, добре бе, ще те приемем, айде, от нас да мине. Ама после. Седи тука, чакай.
После влизаш и разбираш, че сам по себе си си толкова скучна личност, че повече от 32 секунди внимание не ти се полага, а прегледът е по-скоро да се видите – кой как е, какво прави, как е животът. Рецептата, разбира се – се оказва същата като на почти всички минавали преди теб там. Малко като във вица: в отделението въвели нов метод – лечение с тампон с йод. Минава дежурният, пита пациента на легло 1 как е, има ли оплаквания, оня вика, че няма. „Ти от какво си болен?“ „Хемороиди.“ „С какво те лекуват?“ „Тампон с йод.“ „Ами ти?“ пита легло 2. „Разстройство.“ „С какво те лекуват?“ „С тампон с йод.“ Оплаквания?“ „Не.“ „Ами ти“, пита легло 3. „Възпалени сливици.“ „С какво те лекуват?“ „С тампон с йод.“ „Оплаквания?“ „Да. Ако може, тампонът да започва първо от мене.“
Оказва се, че ти трябва решение на комисия? О-о-о-о. Стой, гледай как става тоя фокус. Разбира се, в България съществува схема за измами с болнични. Че защо иначе ще е тоя ужас с болничните, ако нямаше система с измами? За да го направят трудно, че да не може системата с измамите да върви. Системата обаче, на пръв поглед, си върви точно толкова добре, колкото и преди рестрикциите. Ако ме питате как знам и дали съм видял със собствените си очи, ще трябва да кажа не, защото нямам доказателство, че това, което видях и чух, е това, което си мисля, че е… може просто да са си приятели и така да си говорят и да се разбират, смеят, тупат, намигат и усмихват за „едни неща“, както и просто да обичат да си говорят със заобикалки и скрити намеци. Кой знае, всичко е възможно.
За обикновените пациенти обаче става цирк, за да си извадят един кирлив болничен. Например, разбираш, че трябва да изкараш няколко дни в болницата за целта – един – за първи преглед, втори – за направление от личния лекар. После (трети ден, поради екзотично работно време) плащаш потребителска такса, за да влезеш – това е N-тата такава, но ти си я плащаш, защото или това, или трябва да извършиш ритуално човешко жертвоприношение малко по-късно, когато те питат: „А таксата…?“
Платил си я предварително, защото вече си се напатил и защото те е страх, че тия могат да те докарат до лудница… не за друго, а защото кой знае как се вади направление пà за там…
Влизаш след има-няма час-час и нещо и се радваш, че тоя път си минал толкова бързо. „А потребителската такса за прегледа?“, застрелват те, но ти си подготвен и с мазна усмивка заявяваш, че си я платил, даже демонстративно вееш бележката под носовете им. „Не бе“, явно не си разбрал, „това си платил за да може направлението да се прати на комисия, а за прегледа – отделно“. Отиваш и си плащаш, докато на ум прехвърляш какво, по дяволите, се случи току що, нали си бях платил… И ти светва – едната такса е, за да подадеш документа и те да го вземат, другата („за прегледа“) е, че са ти отворили вратата и си влязъл, за да си дадеш документа. Капиш?
Ама, като те пратят да платиш, си губиш реда… прибързано си се зарадвал, че си чакал само час и нещо. Почваш отначало. А и как не те е срам да не знаеш абсолютно всяка една подробност от техните изисквания, които се сменят всяка година? Ти тъп ли си? Трябва да ги знаеш. Щом не ги знаеш, наказват те.
После – скенер. Това е съвсем друга история, не по-малко запомняща се и не по-малко обогатяваща – теб със спомени, тях – с пари. Но за това – друг път.
После – чакаш да минат дните до заветната дата, когато ти разчитат резултатите. После… разбираш, че направление… КТБ (демек: к*р, тате баница!) НЯМА. Съветват те да пробваш със съвременна алтернативна медицина.
А иначе сме най-здравият народ, най-бавно изчезващият, най-малко боледуващият, най-здравословно живеещият. Замалко да пропуша отново, докато се влачех по болниците, но това е друга тема.
И то е част от наказанието, че съм толкова тъп и нахален, че да се родя в България. Какво? Дали си плащам данъците и осигуровките? Като поп. Всеки месец. И по много. Питах дали мога – както те веднъж имат направления, друг път – нямат, дали и аз така мога – веднъж да плащам осигуровки, веднъж – не. Не можело. А може ли, викам, да плащам, ама да си избирам после хилядите, дето съм им ги набил, аз да си избера как да се харчат по моето лечение? И това не можело. Можело, ако не ми харесва, да съм си бил ходел.