По какво можем да познаем, че Кирил Петков дълго време е бил извън България? Какви неща му правят впечатление – чуди се как е възможно за министър на енергетиката да се предлага (цитирам:) „… човекът, причинил щета средно от над 1 милион лева на ден на България. Саморъчно подписал договор за отказ от евтиния азерски газ и прехвърлил количеството към Газпром. Павлов трябваше да бъде разследван, но прокуратурата иззе материалите, а после стопира процеса“.
По принцип, човек (формирал възгледите си извън България) би се учудил/възмутил/изпаднал в недоумение, че хора, които 30+ години управляват, са се съюзили срещу управлявалите 7 месеца и печелят не само симпатии, но и пълно мнозинство.
Партиите на статуквото на фалшивия ни Преход са в един юмрук (като радевия юмрук, дето уж беше за „Мутри вън!“) и
правят всичко възможно двете формации, които са за демокрация и промяна да бъдат спънати и наказани. Човек би се учудил как може да гледаш 30+ години да те крадат и лъжат и после да повярваш на същите лица вместо на онези, които за 7 месеца увеличиха пенсиите, заплати в няколко сектора, започнаха реформи и вдигнаха булото на корупцията. Да гледаш как всички се съюзяват срещу една група и да не можеш да вържеш 2+2… На кого да повярваш?—на онези, които познаваш и знаеш методите им и си изгладувал управлението им и измизерувал политиката им или на онези, срещу които са се съюзили…
Та Петков се учудва как може да бъде издигнат за министър такъв човек.
Ами може.
По същата логика, по която българите в началото на деветдесетте веднага гласуват за БСП малко след като са се освободили (уж) от тоталитарния режим. По същата логика, по която милеят за байтошовото време, нямането, режима на тока, чакането по десет години за Лада, купуването на телевизор с връзки, стрелянето в тила за опит да напуснеш границата, печатите по краката, стригането на улицата, нямането на свобода, шумкарите, каскетите, наш‘те хора, ДС и т.н.
След като нямат памет и обичат мизерията...
На какъв принцип оцеляват и просперират фалшивите герои в политиката?
Механизмът е прекалено елементарен и затова е труден за вярване. Но обикновено най-лесното обяснение е вярното. А то е трагично лесно в случая – българите обичат антигероите, самохвалковците, надувките, които се преструват, че не са страхливци, Бай Ганьо – по някаква причина – е национален герой, а не срам, Андрешко – също, смятат, че Остап Бендер е положителен герой.
Вижте кои са най-известните БГ актьори, които са популярни и извън театралната публика, популярните в масовата култура – надувките, демонстративните мачовци, тези с роли на мъжкари (за мъжете) и разголени, приличащи на фолкаджийки (за жените), тропащи по масата, веещи името си като знаме. Съвсем не най-талантливите, а най-агресивните, самохвалковците.
Това е „плюс“, „ценност“.
От друга страна не е за подценяване фактът, че българите обичат да ги баламосват, за да се чувстват добре. Подчертавам: да ги баламосват. Не да постигнат това наистина да са добре, а да ги баламосват, за да се чувстват добре. По две линии: 1.) да им посочат един „виновен“, че не са постигнали нищо; 2.) да им говорят сладки приказки как еди-кой-си ще ги оправи.
Направи ми впечатление един феномен на „народопсихологията“: хората четат положителна новина за напредък в лечението на рака и казват: може и да НЕ Е вярно, ама поне е хубаво, зареждащо, стига само лоши новини…
И се сещам как по времето на пиковете на COVID се оплакваха, че новините много ги депресират.
И не знам защо започвам да си мисля за щраусите…
Като вземеш желанието им да ги баламосват и нуждата им да избират антигерои за свои идоли, колкото и да не ти се иска, ще трябва да повярваш, че българският народ сам си избира съдбата доброволно и колкото и външно да мрънка и да се оплаква, не иска да я сменя.