Всяка епоха си има своите плюсове и минуси, но те са характерни за нея си и нямат много място извън историческия си контекст. Средновековните порядки в 21 век стоят като петно на дрехата (тук е по-подходящо едно друго сравнение, но ще се въздържа…).
Какъв е смисълът да извървим пътя на толкова много столетия, толкова много безсмислени кръвопролития да бележат развитието ни и накрая да се върнем там, откъдето сме тръгнали?
Традиции?
Глупости.
Има хубави традиции и отвратителни традиции. Не е нужно да вървят в комплект, в пакет. Просто не е нужно. Но – ето, че днешните „традиционалисти“ са решили, че като бръкнат в кацата с традиции от миналото, трябва да извадят оттам всичко – с все мракобесието, убийствата и преследванията на различните.
Което поставя много въпроси за социалната еволюция на човека и доколко тя се случва с всички ни.
Че една група от хора… индивиди… същества с човешки облик е решила да спре развитието на цивилизацията ни, то е повече от ясно. Те смятат, че Бог (както те си го разбират) има нужда от тях да водят битки в негово име. Доста самохвално, не мислите ли? Смятат се за толкова велики, че Бог има нужда от тях, или смятат Бог за толкова слаб, че да има нужда от тях? И в двата случая са глупаци.
Но са се взели на сериозно и не спират да развалят света за всички ни.
Те са най-обикновени фашисти. Религиозни фашисти или най-обикновени фашисти. Но фашисти. Традициите и традиционните ценности (които УЖ защитават) те използват само като извинение за агресията си – единственото нещо, което им носи наслада. Всеки човек иска да остави следа след себе си. Но не всеки умее да го направи. Разрухата също е следа и мнозина умеят само това. Разрухата, убийствата, насилието – те са лесни. Съграждането, създаването на полезни творения – те изискват усилие, каквото унищожението не изисква. По-лесни са. На пубертета с флакон боя или маркер му е по-лесно да надраска, отколкото ще му е да нарисува нещо. Да рисуват могат малцина, да драскат могат всички. Разрушението е „следата“ на неграмотните, ограничените, неможещите.
Атентаторът, който се опита да убие Рушди, е един, но вълната на омраза и аплодисменти, която предизвика „следата“ и „творението“ му, е показателна. Включително в България се появиха радостни от случилото се. За щастие, малцина. Повечето бяха неразбрали за какво става дума обикновени расисти, които се радваха, че човек с мюсюлманско име е пострадал.
Но радващите се по света ни оглушиха с вакуума, който създадоха, ръкопляскайки от толкова далеч – чак от Средновековието…
Официален Иран е ясен… оттам заявиха, че Рушди сам си е виновен. Но хорът от подгласници: „Да! Да! Сам си е виновен!“ е отвратителен. Това са хора, които си мечтаят да им разрешат да ликвидират всеки, когото не харесват. А и си мечтаят да им дадат силата да го направят, защото те не притежават особено много от нея. А „не харесват“ може да е по всякакви причини – прекалено висок, прекалено нисък, прекалено светъл, прекалено тъмен, жена ми го харесва повече от мен, по-умен е, по-тъп е, по-богат е, по-беден е, говори неща, които не ми харесват, използва език, който не ми харесва… Списъкът е безкраен, но крайната цел е една – да унищожат всеки, когото не харесват.
Прави впечатление, че профилът на „харесващите това“ (нападението над Рушди) е профил на типичния фашист от 21 век: опитващ се да прикрие, че е фашист, дори определящ враговете си като фашисти, макар той да използва всичко от наръчника на фашиста; хора, които се радват на всяка проява на заглушаване на свободата на словото, стига да не се отнася за тях самите. Ако им забранят да обиждат някого на расова основа или по полови признаци, наричат това „фашизъм“. Или с други думи: за тях фашизмът е да не им разрешават да бъдат фашисти.
Те се оплакват, че им ограничават „свободата на словото“, когато ги спират да проповядват фашизъм, но при първа възможност ограничават свободата на словото на другите. Или, ако не могат – се радват, когато друг го прави.