Какво историческо значение има 10 ноември 1989 година, когато на свой пленум ЦК на БКП, / на която днешната БСП е правоприемник/, освободи от пост своя генерален секретар на партията и държавата Тодор Живков. Вътрешнопартиен преврат, „тиха революция”, „конституционна промяна” или просто подмяна от типа „стани да седна”? Утеха ли е, че „оригиналът” бе свален, но 32 години по-късно ни управляват негови копия, реплики, клонинги? Питам университетския преподавател, известният историк проф. Пламен Павлов. Той е председател на фондация „Васил Левски”и председател на сдружение, кръг "Будител", който издава едноименно списание.
Да се оцени датата 10 ноември 1989 г., 32 години по-късно е и трудно, и лесно - все пак има дистанция от тогава досега, но не толкова достатъчна за по-прецизен исторически анализ. Не бива обаче да я превръщаме в една от онези „пътеводни дати” като примерно 9-ти септември за онова време.
Няма никакво съмнение, че 10 ноември е повратна дата за нашата история, в това не може да има никакво съмнение и съм сигурен, че тя ще бъде оценена и от бъдещите български поколения.
Според мен беше извършен вътрешнопартиен преврат и това носи своите негативи.
След 9-ти септември 1944 година беше унищожено всякакво опозиционно мислене в държавата ни,чрез бруталност и жестокият Сталинов режим от СССР. Особено в първото десетилетие след 1944 г., поради което ние си нямаме събития от типа на Унгарската революция през 1956 г. и Пражката пролет през 1968 г.
Българската историография има тежък грях, защото и до момента нямаме пълноценна представа за т.нар. социализъм и за негови негативни проекти. Съвсем вярно е, че 32 години нас ни управляват разни клонинги и копия на порочния соцмодел и неговият лидер, а изключенията са пренебрежимо малко.
На снимката: Президентът Желю Желев, заедно със своя съратник, също дисидент Петко Симеонов в университетския клуб Яйцетоп на 10 ноември вечерта
Икономическата власт, социалните връзки и модели все още не са се отдалечили достатъчно от онова време. Случи се тотално разграбване на обществените ни блага, лош и много забавен модел на приватизация и т.н., и т.н., в резултат на което изостанахме много от всички други държави на Стария континент, които бяха също в тоталитарни режими.
Прочитът на изминалите 32 години е задължителен от страна на правораздавателните органи. Трява да бъдат наказани всички престъпления, вършени през изтеклите три десетилетия.
Не бива обаче да се отрича, че има и позитивни постижения през този посттоталитарен период и нашият разговор е показателен в това отношение.
Разбирам, че има много хора в обществото ни, които се отнасят с носталгия към годините преди 1989 г., това е обяснимо донякъде, защото тогава те са били млади. Но определено няма за какво да съжаляваме, че тоталитаризмът си отиде.
На снимката: На 10 ноември вечерта в Яйцето са и проф. Драгомир Драганов и известната журналистка Копринка Червенкова от Клуба за гласност и преустройство
Можем обаче да съжаляваме за пропуснатите възможности през времето на т.нар. „демократичен преход”.
Много ме тревожи и отсъствието на национална визия и стратегия, на переспективно визионерско мислене. Нашите политици, с нищожни изключения, мислят ден за ден. Те наблягат само на популизъм и скандали. А това нанася огромни вреди на нацията. Непростимо е, че допуснаха такава огромна емиграция на млади и способни хора, които заминаха не по други причини, а заради хляба си.
За мен е неприемливо също така, че нямаме никаква трайна и стабилна политика по отношение на Северна Македония. Няма да спра да повтарям на нашите политици да не говорят папагалски, че в Северна Македония имало „българско малцинство”. Защото там има българско мнозинство. Категоричен съм също така, че нашите управници изобщо не мислят, а повечето и нищо не знаят, за българите в чужбина, а това е срамно.
В заключение ще кажа, че датата 10 ноември трябва да я преосмисляме постоянно, да коментираме всичко онова, което можеше, но не се случи след нея. Защото аз вярвам, че България има потенциал да осъществи своите мечти за демокрация.