Само с мрънкане не става.
Печалното 111-о място по свобода на словото не идва само от това, че много колеги по разни медии са притискани да пишат или не пишат дадени неща. Идва и от това, че публиката – драгият читател/зрител – е апатична, вдига рамене и вика: „И кво от тва! Тука е така!“, сменя канала и си разбърква салатата.
Сега си представи, че си разследващ журналист. Залагаш си живота и здравето, разкриваш някаква схема за източване на милиони от хора с много власт и много сила, които могат да те ликвидират.
Разкриваш подробности, механизми, свързани лица. Показваш го това на зрителите, а на тях единствената им реакция е да поцъкат с език и да те забравят.
Уличените хора не са сменени от постовете си, властта им не е намалена, никой не иска нищо от тях. Те ти се обаждат и ти казват, че ако го направиш пак, ще ти счупят краката. Междувременно колегата ти прави нещо подобно и му чупят краката. Публиката цъка с език и продължава да си вика: „Тука е така“ и да не прави нищо. Сега… ми отговори честно на въпроса: ти ще продължаваш ли да се вреш и да си залагаш живота и здравето, след като резултатите са такива? Да, но САМО ако много си обичаш работата. Повечето хора ще си кажат, че не си заслужава. Както и се случва.
Престанете да пишете и да питате по форуми и социални медии: „Защо не пишете за това, защо не говорите за онова?“
Защото така! Защото не играеш Шекспир в свинефермата пред свинете, затова. Намаляха драстично желаещите да си рискуват живота, здравето и работата, за да ви доставят удоволствието да поцъкате малко с език и да се върнете към по-важните си неща, като сериалите например или втория домат в салатата.
Съответно много журналисти си налягат парцалите, съответно днес имаме 111 място по свобода на словото, съответно „висшата“ класа на самозабравилите се си прави каквото иска – качва се в джипа и убива човек. Защото досега цял живот му се е разминавало. Той знае, че каквото и да направи, мама и приятелите на мама ще го спасят. Колко снимки се появиха на същия джип, минаващ на червено през месеците назад? Той просто е знаел, че може така. Недосегаем.
Ние ги научихме, че никога не им търсим сметка. Възможно ли е да говорим за чак такова ниво на шубе? Да те убиват, крадат, рекетират, да ти се подиграват, да убиват родителите ти бавно, а ти да си мълчиш, защото те е страх… Не. Според мен става дума за пълна апатия. Това е. Няма толкова силен страх на света.
Когато в едно нормално общество изкарат наяве корупцията, уличеният го гонят, съдят. И, ако това не се случи, тълпата се заема. Хората излизат на улицата, протестира, изискват. Когато някой сгази лука в цивилизовано общество, хората го наказват. Ако съдията/прокурорът/разследващият или който и да е там – се опита да го прикрие, хората излизат по улиците.
Да, да – знам ти дежурната реплика тук: „Ама то навсякъде ги има такива!“
Има ги, да. Но почти никъде не са чак толкова концентрирани и толкова много, и така безнаказани и нагли. Има степени все пак. Едно е огънче, друго е пожар.
Ако даден бизнесмен или синчето му убият или наранят, най-малкото, което правят хората, е да бойкотират фирмата на убиеца. НАЙ-МАЛКОТО! В България стадото си върви мълчаливо в магазина и си купува продуктите на убиеца. Или му ходи в хотела, или се храни в ресторанта му. Никой не бойкотира, никой не протестира. Овце.
А „онези“…
Те са силни и се подкрепят. Имат изгода един от друг. И са навсякъде. Както виждате – и децата им са приятели. Кристиян Николов – син на бизнесдамата, която никой не знае как от секретарка е станала собственичка на фирма, се вози в една кола с Георги Иванов – сина на депутата Лъчезар Иванов.
Днес са приятели и утре ще са приятели, когато единият ще е в политиката, а другият – бизнесмен. Днес този Георги пред медиите заявява, че са го притискали и имало „физически тормоз“ срещу него от полицаите… а пък за катастрофата… не помнел какво се случило, защото си гледал телефона.
Мислите ли, че точно сега, когато всички гледат случващото се под лупа, полицаите ще си позволяват да прилагат „физически тормоз“ при това срещу сина на депутат, който преди години се измъкна от обвинение за обир на бензиностанция и очевидно е със силни връзки! Те да не са луди! Значи очевидно лъже. Утре ще го питат защо е казал, че е имало тормоз над него и той (по идея на някой адвокат) ще каже, че не е разбрал, така му се е сторило, гледал си телефона отново и се бутнал в стената, пък си помислил, че го тормозят.
Отсега май лъжат и мажат и се прикриват един друг. Какво ще правят утре, когато те ще те управляват? Същото.
Една от най-първите реакции на хората беше да си намерят оправдание, че не са виновни. Когато се заговори, че обществото толерира такива самозабравили се тарикати, разни индивиди започнаха да се обаждат: „Ама какво да направим ние! Ние сме обикновени хора, нищо не можем да направим!“
Манталитетът български…
Точно както и първата работа на майката на Кристиян беше да каже, че тя не е виновна, щото, видите ли, не му е дала ключовете точно в тоя момент; а бащата на Георги заяви, че Георги му е от първия брак и не се чуват и виждат и общо взето се отрече от него.
Обществото пък вдигна ръце и каза: „ааа, ние нищо не можехме да направим, какво искате от нас!“
Ако намирането на оправдания беше спорт, ние щяхме да сме олимпийски, световни и европейски шампиони. Несменяеми!
Питате какво можете да направите? Ето какво:
Спрете да ги толерирате и да заставате на тяхна страна всеки път. През деветдесетте се появиха първите мутри. Децата ви започнаха да ги имитират, да си бръснат главите, да използват техния жаргон, да ходят по техните заведения – вие им се радвахте и мълчахте.
Колко от вас защитаваха и защитават мутрите и обясняват, че те били „мъжки момчета“ и свестни, завиждат им и боготворят начина им на живот; и възпитават децата си така?
Когато ви подхвърлят някоя трошица, вие веднага им прощавате и забравяте как са ви обрали. Ето и сега – разни депутати и бизнесмени правят някакви си там дарения на болниците и ВЕДНАГА се появиха хора, които да ги защитават и спорят помежду си и се карат с всеки, който каже лоша дума срещу тях. Знаете ги кои са тия „бизнесмени“ и откъде са им парите. Престанете да заставате на тяхна страна, имате памет като на златна рибка.
Възпитавайте си децата да бъдат хора, а не тарикати. Това също можете да направите.
В България НЯМА непоносимост към корупцията. Има завист към нея.
Хората не си казват: тоя е корумпиран, да го накажем.
Хората си казват: ех, защо не ме корумпират и мен!
На баницата мекото – всеки път. Не с работа, а с корупцийка; когато си говорим за „оправяне“, все чакаме друг отвън, вместо нас; когато говорим за възпитание – все други трябва да го правят вместо нас: учителите, обществото, телевизията, културата, но не и ние.
Ето ви една българка: майка на младеж, който се надрусва и убива човек с джип, с който многократно е забелязван да прави нарушения и преди. Тя е била секретарка. Дали през това време не си е казвала и тя, като всеки нашенец: „Ей, съсипаха я тая държава! Гледай какво е мръсно и тая корупция… ц-ц-ц!“ После на въпросната жена ѝ се усмихва късметът (нека не задълбаваме тук…) и тя става богата и успешна „бизнесдама“. Изведнъж тя се оказва именно човекът, създал толкова проблеми чрез възпитанието на детето си. И изведнъж се оказва, че те някак така – семейно – са си повярвали, че са по-добри от другите, по-велики и могат да мачкат… Обикновената секретарка става богата и веднага си проличава каква е всъщност.
В колко от вас дреме скрита тая жена и ще излезе при първа възможност?
Да кажеш: „Ами ние какво да направим!“; и да си измиеш ръцете е най-опасното нещо днес. Докато се успокояваш с мисълта, че няма какво да направиш, все ще е така. Изброих ви вече няколко неща, които можехме и можем да направим.
Факт ли е, че фирмаджийката си е трупала парите под носа ни? Сега се заговори, че спешно си подменя собствеността на апартаменти, имоти и активи чрез подставени лица. Излязоха наяве и разни подробности за подозрително спечелени европроекти. Заговори се, че десет години фирмата ѝ не е подала и един счетоводен отчет. Ама чак сега.
Колко такива „биснесдами“ и „бизнесмени“ ги сочите и ги давате за пример на децата си? Какво правите, когато те ги имитират? Те са собственици на хотели и ресторанти, в които въпреки всичко продължавате да ходите. Сещате ли се от неделя до днес колко хора са си купили бутилка или две, че и повече, произведени от фирмата ѝ?
И вдигате рамене, хилите се и казвате: „Е, то кво да се направи… всички са такива“ и ме псувате на ум, че ви ги говоря тези неща и ви развалям кефа, и продължавате да им захранвате бизнесите.
Както искате. Вашите деца са по улиците – сред техните деца. Продължавайте.