Марио Кирилов е на 30 години и от много далечната 1994 г. се занимава с бойни изкуства. В кариерата си на състезател има безброй медали и титли, но най-впечатляващи, като че ли са онези с най-голямата „тежест“ – двукратен европейски шампион по Муай Тай, вице-световен шампион по Муай Тай, европейски шампион за полупрофесионалисти по Муай Тай.
За онези, които не знаят какво в Муай Тай, ще трябва да кажа: проверете в Google, защото това си е една цяла отделна статия. Муай Тай е наричан (освен всичко останало) „Изкуството на осемте крайника“ – отнася се за двата юмрука, двата лакътя, двете колене и двата крака. Всички те – оръжие на ринга. Оставям останалото на фантазията ви, защото ще е трудно да ви опиша с думи какво е да те ударят с коляно в главата или с лакът в скулата или челото.
Марио e женен за многократната балканска, европейска и световна шампионка по Муай Тай и кикбокс Теодора Кирилова, която на 12 май победи изключително опитната италианка Ерика Гати и взе пояса на SFC.
Двамата имат дъщеря, която е на две години и половина. Имат си също и две котки, едно куче… въобще са младо и хубаво семейство с много поводи за гордост.
Но аз искам да си поговоря с него за някои неща извън спорта. Искам да говоря с него, защото знам, че много хора живеят в свои си свят, пълен с предразсъдъци и са готови да лепят етикети. Да, етикетите понякога са нещо хубаво, защото спират кретените да пият течност за чистачки, но когато става дума за хора, животни, спорт или цели общности, са неуместни. Колкото и някои да си мислят, че щом се занимаваш с бойни спортове, трябва задължително да си бабаит, който прави проблеми; или че едно куче, по подразбиране, е лошо и опасно, защото е питбул (да речем), то реалностите са други. А аз искам да говоря с Марио, защото той е шампион в агресивен спорт и гледа питбул. Схващате каква е картинката в нечии глави, нали?
Намирам го в залата, където прекарва дните си. Между две тренировки. Дъщеря му е с него и също прекарва доста време в залата. Дали ще стане някой ден шампионка и дали въобще ще се занимава със спорт ще си е нейна работа, когато порасне. Марио обаче е късметлия, че има работа, която не само обича, но и му позволява да бъде с хлапето през деня. Сигурно малко завиждате, потънали в стола зад компютъра.
- Здравей, искам още в началото да те питам какво е отношението ти към агресията у хората. Да направим разграничаване между тази на улицата и тази в залата или на ринга.
- Твърдо съм против агресията на улицата. Факт е, че тя често е предизвикана от някоя от страните в спора, но тя често се оказва потърпевшата страна. Фактор, който води до избухване, не е само дали човек носи агресията у себе си, а и дали, как и доколко умее да я контролира. Всеки в даден момент носи агресия в себе си – дали ще е изнервен от работа, от ежедневие, от непредвидени ситуации, проблеми… Само че разумният съумява по-често да я овладее. Агресията на ринга е нещо съвсем различно. Там тя също е контролирана… или по-скоро канализирана – не се потиска, а се използва, но не хаотично. Това става с тренировки, които не само учат как да се дисциплинираш, но и правят автоматични реакциите. Така агресията става гориво, което използваш и насочваш, за да победиш. Ако се поддадеш чисто и просто само на агресията, може да загубиш концентрацията си.
- Какво, според теб, представлява агресивният човек? Това, което много хора си задават като въпрос: „Може ли един силен характер да бъде агресивен“? – непредизвикано агресивен? Да търси да си прояви агресията?
- Със сигурност проблемът с агресията опира до психиката на човека. По-слабият изпитва страх, страхът се трансформира в агресия. Не ме карай обаче сега да правя психологически профили на агресивните хора, като цяло. Има и сходни черти в поведението им, но има и чисто индивидуални; не всичко и всички могат да попаднат под един знаменател. Спортът, с който се занимавам, предполага наличието на агресия… тази, която споменахме вече – в залата, на ринга, на състезание. Но НЕ ПРЕДПОЛАГА и НЕ ТРЯБВА да предразполага към агресия по улиците – хората да излизат и да се бият наляво и надясно.
- Какво смяташ за доста често срещаните напоследък случаи на домашно насилие?
- Не следя абсолютно всички новини, професионалните ми ангажименти не ми позволяват, така че не мога да твърдя, че съм напълно запознат с всеки един случай, с всички подробности, но… спокойно мога да кажа, че това поведение НЕ Е НОРМАЛНО – да посегнеш… да биеш жена си или детето си! Не само, че не е нормално, но, според мен, ТОВА СИ Е БОЛЕСТНО СЪСТОЯНИЕ.
- Смяташ ли, че трябва да се промени отношението на хората както към извършителите, така и към жертвите и да се намалят подигравките към тях – към жертвите, и да се елиминира от съзнанието на обществото онази реакция на автоматично обвинение, че „тя си е виновна“?
- Трябва, да. Но това ще е много дълъг период на промяна. Сега съвсем друго нещо виждаме. Затова ми се иска да кажа на хората, които са страдали и най-вече тези, които все още страдат от домашно насилие – да проявят смелост, колкото и да е трудно, и да бъдат първите, които да вземат мерки. Щом веднъж се е случило, веднага да вземат мерки да не се повтори. Днес обществото е такова, че трябва да разчитат повече на себе си. Да си тръгнат от насилника, да подадат сигнал срещу него, да не се срамуват, да не обръщат внимание на глупаците, които ще ги обвиняват. Най-важното нещо за тях е да се спасят. Това не е слабост, напротив, това е смелост.
- Когато говорим за насилие, няма как да не говорим и за темата с насилието над животни. Слабаците, комплексарите и хората с ментални отклонения често посягат на по-слабите – жени, деца, но в това число попадат и животните. Според статистика на ФБР всеки един сериен убиец в САЩ в някакъв момент от живота си е имал епизод или епизоди с насилие над животни, преди да се прехвърли към хора. Прави впечатление, че хора от всякакви възрасти реагират с агресия към животните.
(След като правя интродукцията към този въпрос, усещам, че съм напипал болно място. Знам, че Марио обича и гледа животни, но все още не знам много подробности, а и не знам колко обича животните. Реакцията му е красноречива. Лицето му се изопва. А всъщност причината да поведа разговора натам е, че явно имаме сходно отношение към насилниците на животни, а и обичаме животните. Освен това и на двамата ни се е налагало в един или друг момент да се правим на „адвокати“ на животните и да обясняваме на някой незапознат (макар тук да използваме друга дума, но някак си не върви да я напиша…), че животното не се ражда зло или че страхът е нездравословен)
(Видимо раздразнен, вероятно спомняйки си нещо или представяйки си някаква агресия, Марио започва така:)
- Към това нещо съм твърдо против. В крайна сметка – може да не обичаш животните, може да не гледаш животни у вас, но не може да си изкарваш гнева на едно същество, което по никакъв начин не може да ти се противопостави. Носиш си „нервите“ от работата или каквото и да било друго и изведнъж решаваш да си го изкараш на едно беззащитно животно. Това е малоумно и говори за ниско ниво на култура, но и на чисто човешки качества и емпатия. Слабаци и комплексари си го изкарват на животните. Къде от страх, къде от злоба. Това не са нормални хора и то даже… не може да ги неречем и „луди“, те са просто жалки. Прави ми впечатление наистина, че хора от всякакви възрасти проявяват агресия. Тук говорим и за липса на възпитание. Или за калпаво възпитание. Аз имам куче, имам и котки… знам как реагират хората към моето куче (което е питбул). Ето ти пример: майка с дете вижда, че си разхождам кучето и започва да му обяснява колко е страшно, колко е опасно, че ще го ухапе… (в този момент аз пък си спомням сходни истории, но това са истории, които всеки кучкар ще ви разкаже… за съжаление) В следващия момент това дете расте със страх у себе си, страх от кучета, страхът се превръща в омраза и като види утре на улицата някое малко и беззащитно куче, ще си го изкара на него. Омразата се възпитава от родителите, от средата, не е вродена. Агресивните хора са станали такива, защото така са ги възпитали. И това е признак на страшно слаб характер. Започват от малки и като пораснат стават изроди. Има хора, които проявяват агресия към животни от страх, има и други – болни хора, на които им доставя удоволствие. Има други, които под влиянието на наркотици или алкохол правят такива гадости. Във всеки случай е слабост на характера и ума.
(Разказвам му за видеото, което се появи в Мексико, на което се видя как изроди убиха куче с бухалки, подмятайки го и ползвайки го като бейзболна топка. Виждам как лицето на Марио още повече се изопва и се съмнявам да мисли нещо мило за изродите с бухалките. Питам го как би реагирал, ако стане свидетел на нещо подобно. Видимо е, че му е неприятно да научи тази история. Преди да ми отговори „официално“ на въпроса, си говорим „извън протокола“, обсъждаме си тази и подобни случки и двамата сме на едно мнение, но Марио ми казва: „Как да ти отговоря на тоя въпрос, без да прозвучи, че ще им счупя и двата крака…?“ Съгласявам се с него и се засмиваме на тая мисъл, изразявам подкрепа и му казвам, че аз бих направил същото, но с по-малък успех, просто КПД-то ми ще е по-малко, но не ми липсва желание! „За протокола“ записваме:)
- Не знам как точно, но във всеки случай няма да остана безучастен. Не мога да ти кажа в момента как ще реагирам… в дадената ситуация. Зависи. От много неща. Зависи какво се случва пред мен.
- Разкажи ни за животните, които отглеждате у вас.
- Кучето, което отглеждам, е от тези породи, които някои обичат да наричат „агресивни“ породи – питбул. Толкова е „агресивен“, че живее с две котки и с бебето ми.
(Заговаряме се и преливаме към темата с „опасните“ породи. Той очевидно не може да приеме на сериозно хората, които наричат питбулите „агресивна“ порода, смята, че са хора, които нищо не разбират, а и не се и опитват да научат. И двамата сме съгласни, че никой не се е родил научен, никой не е длъжен да знае всичко, но пък това са някакви базови неща за спокойното ти ежедневие, защото кучета и конкретно питбули има около теб… да не е всеки ден, но всяка седмица. Хубаво е да се научиш да различаваш агресивно от неагресивно куче, а не да ги гледаш каква порода са. За твое добро е. Защото днес ще се пазиш от „страшния“ питбул, който си умира да си играе и да се гали, а утре те нахапва кокер или нещо още по-дребно)
- Мислиш ли, че това е „расизъм“ към породата и по-скоро трябва да говорим за агресивни стопани?
- „Агресивни“ кучета не се раждат, няма такива породи. Проблемът идва от стопаните. Кучето, както го научиш, така ще се държи. И към теб, и към хората на улицата.
- Знам историята за една намерена и осиновена котка… намерена по време на лагер в Банско. Много искам да си я припомня.
- Бях на предсъстезателен лагер преди Европейско първенство по Муай Тай. Докато пътувах вечерта с колата, щях да я сгазя… валеше дъжд по това време в Банско, ужасно време, намалена видимост, тъмно, представяш си. Спрях, защото ми блеснаха насреща очите на котката. Слязох с мисълта да я преместя, за да не я бутне някой. Огледах се, обаче не ми хареса мястото, не ми хареса да я оставя там… да я оставя там, да я сгази някой друг – не ми хареса тая мисъл. И така – остана си с мен. Та до днес.
- Преди колко време се случи това?
- 2015 г. Значи сега трябва да стане на 4 години.
- Беше съвсем малко котенце тогава, нали?
- Да, съвсем малко. Едно ей такова топче.
- Може да е клише, но няма как да не питам – като човек на бойните спортове, а и млад баща: мислиш ли, че бойните спортове са полезни за децата и действат ли като превенция срещу насилието на улицата?
- Разбира се. Спортните зали възпитават децата. Първото нещо, на което се учат – ред, дисциплина. Без тях няма как да постигнеш какъвто и да е успех – не само в спорта, ами в живота, в работата си, в училище… в каквото и да е.
- Говорихме за агресията и възпитанието. Иска ми се да кажеш нещо на хората, които (това се среща често) се страхуват да гледат домашни животни вкъщи заедно с малко дете.
- Според мен няма нещо по-хубаво от това едно дете да израства с животни около себе си, защото това го учи на любов, но и учи децата от малки да се грижат за нещо, да не са егоисти.