Дори трамвая преминава през този площад някак по-тихо. Смирено. Възторжения шум от железните колела все едно отдава почит на героя.
- Кой герой? – ще попита случайно преминаващият чужденец. След това ще забележи надгробната плоча, по която се стича вода. Не вода! Сълзи, които искат да отмият срама от скулптурния монумент.
- Кой е погребан тук? – ще продължи с въпросите си чужденецът.
- Гарибалди. – отговаря му нашенецът, помислил, че го питат за името на площада.
- Италианския герой?– Не вярва на ушите си - Самият Гарибалди? Получава отговор „мъхъм“, което и най-свирепите полиглоти знаят, че на всички езици значи „да“. Чужденецът стои пред черната плоча без надпис и плете пръсти. После вади смирено телефонът си и прави спонтанно селфи с гроба на италианския герой. В този момент с фанфари и секцията цуктромбони от берковската духова музика пристига делегация. Тя се състои от чули-недочули политици от втория ешалон с занемарен обществен рейтинг. Те поднасят венец на паметника, а техният лидер изнася кратко но пламенно слово, как тези, които са оставили костите си в ремонта на любимият ни град никога няма да бъдат забравени. После поставя и венец, на чиято лента пише: „След дълго и мъчително ремонтиране с прискърбие съобщаваме, че Гарибалди почина. Знам, че отиваш на по-HUBAVOE място. От изпълнителния комитет.“ С по-дребни букви е дописано: „Комитетът е склонен да изпълнява каквото е необходимо срещу заплащане.“ След официалната част пенсионери започват да хвърлят стотинки ( жълти, разбира се) във фонтанчето и се молят за здраве така както и на здравната каса не са се молили. По турски тертип има и построена чешмичка. Който пие вода да си спомни с добро за покойника.
Ето за такъв етнически мир, вплетен в символиката на това място говорим, дами и господа.
Спонтанно ученици от средните класове се организират да дават почетен караул пред паметната плоча. Момиченце и момченце с зелени връзки (полово неутрални) рапортуват на преминаващите и ги приканват да отдават почит на мемориала. Граждани със свалени шапки и смирени погледи преминават и гледат в краката си. От уважение, а и омагьосани от творческия унес на криво наредените плочки. Някъде в небето се рее изгубен детски балон с логото на София. Майка успокоява ревящото си бебе и му обещава нов джиесем, ако престане да нарушава спокойствието на покойника.
Стари хора седят по пейките, гладят побелелите си коси и тихо шепнат девиза на столицата. „Расте но не старее“. А най-мъдрите от тях добавят: „Обаче никога не се знае кога може да умре.“
Мини и ти от там, любими читателю, и отдай почит. Ако не на героите, то поне на закопаните там пари. Защото тези пари са твои и без твоя труд това скръбно място нямаше да го има.