„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори“.
Als sie mich holten, gab es keinen mehr, der protestieren konnte е именно последният ред, на оригинал – на немски. Това е цитат от Мартин Фридрих Густав Емил Нимьолер – протестантски богослов в Германия, един от най-известните противници на нацизма.
Не от вчера е онази странна черта на „свикналите“ да не се интересуват кой умира, дали умира.
Видяхте ли клипа с една линейка, която повече от 3 минути чака някакъв кортеж да мине? 3 минути. Това е времето, за което един пациент с инсулт запазва (тоест, ако стигне на време в болницата – му запазват) мозъчна функция или не.
Но това е също така и времето, в което едни служители си запазват работата. Един униформен полицай и един шофьор на линейка. После се прибират вкъщи и си казват: „Какво можех да направя? Не ми е работа“.
„Не ми е работа“ е известен майтап в англоговорящите страни, който означава, че някой е скатавка. Вдига рамене и си казва: „Е, не ми е работа“. Дори когато му е работа, не се „пъне“.
Манталитетът на една голяма част от хората днес е такъв.
Където са затваряли за политически вицове и са стригали, и са биели за слушане на „упадъчна“ музика, и са слагали печати по краката, и са направили утайката „власт“, а властта нарицателно за корупция и недосегаемост, където хората са се научили, че е по-добре да си тих и да не дразниш ония – големците, там… там линейките чакат кордони.
„Не ми е работа“.
Един наплашен от живота шофьор на линейка, който си стои на кръстовището и чака. Чака да мине. Да му свърши смяната. Да си ходи. Да си няма проблеми. В днешния човечец не остана смелост – да се застъпи за елементарна ценност, да си свърши работата. Да настъпи газта и да мине. И – не, не смейте да го съдите. Той не е докаран дотам с хубаво и от хубаво.
Има и един униформен полицай, който стои като посаден зеленчук на едно кръстовище, вижда една линейка срещу себе си и ЗНАЕ какво е редно да се направи в тая ситуация. Но не знае дали в кордона няма някой „важен“ киселяк, който няма му стъжни живота. По-скоро ще стане така: ще се обади да стъжни живота на шефа му, а той – неговия живот.
Шофьорът: „а, минах, а останах без работа“.
Полицаят: „а, го пуснах, а останах без работа“.
Защото и двамата горчивият опит ги е научил, че това не е невъзможно. Колкото и да е абсурдно. А този/тези в кордона може и да не разберат какво се е случило. Те може да са, може и да не са зли/гадни/отмъстителни/киселяци. Но други едни са били и са смачкали всичко онова – човешкото, и у полиция, и у шофьора на линейката.
Полицаят, който няма кураж да пусне линейката, и шофьорът, който няма куража да натисне газта и да мине през кръстовището.
И двамата си стоят и се гледат. 3 минути.
А, да – а там един може би умира.