16 старци живеят в село без кмет, магазин и лекар. Пред кметството в с. Планиново висят българското и европейското знаме като парцали. Изпокъсани. Иначе до Планиново се стига лесно, макар че по пътищата за южните склонове на Сакар планина те посрещат дупки, зейнали като кратери. Най-близкият град до селото е Тополовград, пише "Труд".
Донка е на 78 години и е една от шестнайсетте жители на Планиново. Казва, че професията я е довела в този край. Била е учителка, но днес е пенсионерка. Нейните корени са от сливенския край, от Запалня. Селото вече не съществува, защото през 1965 г. било потопено под водите на язовир „Жребчево”. „В Планиново живея от далечната 1957 г. Натрупах 35 години трудов стаж като учителка плюс един кметски мандат, разказва Донка. - Бях назначена като прогимназиална учителка. Населението на селото тогава беше около 800 души, имаше над 100 ученици.”
Днес основно училище „Св. св. Кирил и Методий” е разграден двор, в който пасат десетина овце. Донка обаче разказва за онова време като приказка. „През 60-те учехме децата на две смени, но стаите не стигаха, затова имаше и една класна стая в сградата на кметството и една - в частна къща. Налагаше се да се строи ново училище. Министерството на народната просвета взе решение и през пролетта на 1961 г. бе направена първата копка, а година по-късно влязохме в новата масивна учебна сграда - на два етажа с 5 учебни стаи, учителска стая, стая за детска градина, просторни коридори, приземен етаж с физкултурен салон, трапезария, кухня и голям двор”, спомня си с носталгия възрастната учителка. „За няколко години училището бе оборудвано с най-модерна техника за целите на обучението на децата. За първи път се откри и осми клас. Директор беше съпругът ми, покойният Пейо Пеев. Той остана на този пост близо 30 години”, продължава Донка.
Впечатляваща била и раждаемостта в селото през онези години. Повечето планиновци били земеделци и животновъди, във всяко семейство имало от три до шест деца. „Дори запомних две семейства с по девет деца”, казва бившата учителка. Училището било в разцвета си през 70-те и 80-те години, но повратен момент в историята му се оказва 1989 г., когато властите го закрили. Стажът за пенсия не стигал, наложило се тя и съпругът й да пътуват близо две години 12 км до училището в с. Устрем.
През 1991 г. Донка била избрана за кмет на Планиново. С гордост споделя, че по време на нейния мандат в двайсетина къщи зазвънял телефон. „До този момент в кметството имаше един голям апарат с батерии и обслужваше цялото село за разговори чрез поръчки”, разказва Донка. В днешно време май всеки е готов за кмет, Донка поклаща утвърдително глава и добавя: „Знаете ли кое е най-жалкото… От общинската администрация ни търсят само предизборно”. Така преди четири години кандидат-кмет за Тополовград дошъл в селото, събрал възрастните и им казал: „Нека старо и младо да се хванем ръка за ръка и ако животът не се подобри през следващите години, ще стачкуваме!”
„От 2011 г. в селото няма нито кмет, нито кметски наместник и е оставено на самотек. Останахме 16 човека, от които три семейства по двама души, а останалите - болни и самотни жени над 70 и 80 години. Някои през зимата отиват в градовете при децата си”, казва бившата учителка. „Носят ни хляб от Тополовград два пъти седмично. Автобус в Планиново не е минал през последните десет години. За здравеопазване да не говорим, всеки се спасява сам, както може”, добавя тя. Защото в селото няма и магазин.
Овце, кози и крави ходят из празните дворове и в ограбените от крадци къщи. И нивите покрай селото пустеят. Голяма част от тях се ползвали за пасища от фермери, които планиновци не познават. И затова предполагат, че въпросните фермери може би нямат и животни, но се ползват от субсидиите, които им дават.
„Селото се превърна в гора, в която бродят чакали, лисици и разни други гадини. Мисля, че няма бъдеще. Децата ни няма да се върнат, защото няма какво да работят тук”, завършва разказа си бившата учителка. Усмихва се и не желае да повярва на думите си. В душата си очаква, че някой ден животът в селото ще възкръсне.