Ние сме едно детско семейство. Нямаме си майка и баща, но така се случиха при нас нещата. Наложи се аз да стана майка на братчетата и сестричето си”, обяснява 20-годишната Моника от Монтана.
Майката Димитранка починала преди година от рак. Жената работела като готвачка в дом “Майка и дете”. След кончината всичко паднало на грижите на Моника. Тя двете й братчета Валентин - на 12 г., Никола - 17 г., и сестричкатата Виктория - 9 г., остават сираци.
Момичето не се оплаква, а с упорство всеки ден се справя с проблемите. Най-много грижи са необходими за 12-годишния Валентин, който страда от детска церебрална парализа. Усмихнатото момче е приковано към инвалидната количка. Още не е правил първата си стъпка. “Наложи се, вместо да стана фермер, да гледам братчето си”, казва каката.
Децата отказват да останат при втория си баща и живеят на квартира. “Той не ни е никакъв, а и много зле се отнасяше с нас. Затова се реших на този вариант - да се преместим на квартира и да заживеем сами”, пояснява Моника.
Самото търсене на квартира било ходене по мъките. Кандидат-хазяите не реагирали добре, когато разберат, че са 4 самотни деца. “Ооо, вие ще вдигате много шум. Това е някаква лудница. Съседите ще се оплакват”, отговаряли и отказвали. Накрая попаднали на човек, който им се доверил, че са тихи и кротки, възпитани и им предоставил апартамента си в малка жилищна кооперация, като заключил едната стая.
“Нямаме много вещи. Само най-необходимото - малко дрехи и играчките на Вальо, така че бързо се нанесохме в новото жилище”, радва се Моника. “При нас дори е весело. Когато сме заедно, много се обичаме и държим един на друг, помагаме си.” Моника не може да си позволи да продължи образованието си или да работи, затова става личен асистент на Валентин. За всекидневните грижи за болното братче държавата плаща на Моника 120 лв. месечно за 4 часа на ден.
А грижите за него са денонощни. Има известно подобрение - вече може да движи ръцете си, задържа играчките, обикновено малки червени коли, и бръмчи с тях. Иска да стане състезател. Сега остава да се поработи за раздвижване на краката, за да проходи.
“Водя го в дневния център за деца и младежи с умствени увреждания, но вече е време да потърся по-квалифицирана помощ, а не знам към кого да се обърна”, споделя момичето.
Валентин е всекидневно на занимания и все повече му харесва с приятелчета. В центъра са готови да го поемат за повече часове, независимо че капацитетът е ограничен и местата са заети.
За него ще се грижат рехабилитатор, психолог и логопед. В момента там са 38 деца при капацитет 36, уточни директорката Калинка Миронова. Според нея в случая е
необходима и намесата на отдела за закрила на детето.
12-годишният Валентин е умно и общително момче. Бил на година, когато се разбрало, че страда от детска церебрална парализа. Той е със 100% инвалидност и постоянно му е необходим придружител.
“Не го оставям и миг сам, защото е безпомощен. Той не може да се обслужва. Говори много хубаво. Винаги казва: “Моля, дай ми вода!” Така си иска и хляб, а след това благодари с усмивка”, казва Моника.
Тя постоянно го мести в кухнята, за да го наблюдава, когато там приготвя храната за семейството.
Всички обичат да се събират заедно на масата и да си разказват преживяното - всеки, каквото му се е случило в училище, а любопитният Вальо запомня всичко.
Моника е завършила средно образование със специалност фермер.
Това е неосъществената мечта, но сега е оставила бляновете си на заден план. Тя има други грижи като всяка жена - домакиня и болногледачка.
“Не ми тежи прането, готвенето, чистенето. Вече съм свикнала и се справям с всичко”, казва тя.
И четиримата обичат животните - отглеждат два хамстера. Шегуват се, че животинките са много свободолюбиви - понякога сами си отварят клетката и излизат на разходка в хола. После така се крият, че никой не може да ги намери. Като огладнеят обаче, се показват и започват лакомо да лапат стърготини.
Имат баба, леля и дядо, но той е в инвалидна количка, отрязали са му и двата крака. Затова предпочитат да не безпокоят роднините.
Моника търси помощ през лятната ваканция да посетят Специализираната болница за рехабилитация в Момин проход или в Баня, Пловдивско, за да може да се подобри състоянието на Валентин.
“Мисля, че тази болест трябва да бъде атакувана с всички сили и средства. Всяка проява на слабост и ненастойчивост трябва да се считат като слабост и отстъпление пред болестта.
Знам какво трябва да се направи, но при нас условията са други. Още в самото начало в лечението трябва да се включат както личният лекар на детето, така и добре координиран екип от педиатър невролог, психолог, специален педагог, добре подготвен и добронамерен рехабилитатор”, реди Моника.
“Детето трябва да бъде непрестанно под грижите на този екип. Нужни са и консултациите на ортопед. Той е човекът, който му дава възможност да проходи. Това не ми е по силите да го организирам.
Понякога сама се обвинявам, че стоя така безпомощно. Надявам се да стане чудо и Валентин да оздравее, да проходи. Моля се на Бог”, продължава момичето. Радва се, че Валентин няма епилептични припадъци и счита, че приятната обстановка и повечето усмивки го лекуват.
Моника разпределя оскъдния бюджет от пенсиите и детските надбавки. Тя отделя много време и за ходене по институциите и навсякъде е с Валентин с инвалидната количка.
Освен за социални помощи е подала заявление за общинско жилище. Счита, че това много ще облекчи живота на детското им семейство.
“Необходими са, дори са закъснели, спешни консултации с невролог”, посъветва д-р Белниколова от МБАЛ “Д-р Стамен Илиев” в Монтана.