Има хора, за които България не е място, от което искат да избягат, а точно обратното - убежище.
Над 20 000 бежанци са поискали закрила у нас през 2012 г. Най-много са хората, избягали от войната в Сирия в търсене на мир и нов дом.
Само преди няколко месеца никой от тях не е предполагал, че ще посреща 2013 г. без дом и на чужда земя. Казват, че за тях България е обетованата земя, която им дава надежда за нов живот.
„Миналата година празниците за нова година бяха прекрасни, много истински. Но заради това, което се случва в Сирия, нямам сърце да празнувам сега. Там толкова хора плачат и има толкова кръв. Не ми е до празници тази година”, каза пред БТВ сириецът Хюсеин Мохамед.
„Аз бях войник в Сирия. Боли ме, че родината ми е превзета от едни мафиотски групировки, които воюват и се избиват помежду си. А аз не бях в състояние да убивам хора, да избивам собствения си народ. Затова избягах от казармата”, обясни Ахмед Дауд.
„Не исках да ходя да служа в армията, не исках да ходя в казарма, защото трябваше или да убивам невинни хора, или да бъда убит”, добави и 19-годишният Халил.
За да стигнат до България, хилядите прокудени от войната сирийци, са минали през истински ад. Ева и Мохамед разказват, че са дали всичките си пари на трафикант от Одрин, който им посочил една козя пътека в гората и ги зарязал заедно с четирите им деца.
„Ние не знаехме, че нелегалният път е толкова опасен и толкова труден. Ако аз знаех през какви изпитания и опасности ще премина, нямаше да тръгна изобщо. Децата бяха ужасени. Плачеха по пътя, а ние не знаехме къде отиваме. Само се молехме на Бог да ни помогне и да ни заведе на сигурно място”, разказа жената.
„По пътя нямахме вода, а децата бяха много жадни. Докато вървяхме намерихме една къща, изоставена. Влязохме в нея и намерихме там една бутилка вода, която ни се стори като съкровище. Бяхме с много багаж, носехме дрехи, но заваля дъжд и ги намокри. Затова бяхме принудени да хвърлим дрехите, да оставим всичко, за да можем да вървим или да носим децата. Пътят беше осеян с тръни, а ние вървяхме по тях”, спомня си Ева.
Да имат дом и родина е най-голямата мечта на Ева и Мохамед, които бягат от войната през целия си живот. „Аз си пожелавам да се върна и да видя дома си. Защото ние сме палестинци. Родени сме като бежанци. Живяхме като бежанци и цял живот ще останем бежанци”, каза през сълзи тя.
„Аз бях намислил да продавам къщата, за да имаме някакви пари, за да живеем някъде другаде. Но вече нямаме къща. Нямаме нищо. Там нищо не ни остана”, добави Мохамед.
„В Сирия ние живяхме много трудно. Нямахме право на собственост там. Стена по стена, стая по стая строихме своята къща, своя дом. Живеехме там и учехме децата си, че Сирия е тяхната родина. Сега трябва да ги учим отново и да им казваме, че България им е родината. Не знам по-нататък какво ще е”, сподели Ева.
Сега семейството живее с четирите си деца в общежитието за бежанци. Най-малкият им син и до днес се стряска насън от спомени за стрелбата, която е чул, и кръвта, която е видял при атаките на сирийската армия близо до дома им.