Идеята да бъде вкаран комунистическият период на България в учебниците срещна доста одобрение сред хората, но се намериха и гласове, които се почувстваха обидени, засегнати и като цяло – несъгласни на тази малка реформа.
БСП също успя да политизира темата с учебната програма за история. Левицата отново реши да затанцува с традиционния си електорат и по този начин в определен аспект се легитимира антидемократична партия. Защо?
На първо място - тези дебати трябва да се водят от професионалисти и експерти. А и да не забравяме, че добър или лош – комунизмът се е случил. Тоест – има място в историята. Освен всичко друго – от разпадането на тоталитарната система са изминали две десетилетия. Значи можем да погледнем този период от необходимата историческа дистанция.
Говоренето по темата от страна на БСП създава усещане за проблем с отношението си към демокрацията. С коментарите си към програмата по история го доказват за пореден път, ако си припомним изказването на Нинова от миналата година. Столетницата защитава режим, определен като тоталитарен, заедно с националсоциализма и фашизма, с декларация от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Да си спомним и друго – комунистическият режим в България е обявен за престъпен със закон. Доказано е в световен мащаб, че жертвите на комунизма са повече от жертвите на фашизма и хитлеризма. Парадоксално е и друго - БСП защитава събития, от които БКП се е отрекла още на Априлския пленум. В желанието си да печелят евтини дивиденти, червените изпаднаха до това да отричат сталинските репресии, от които БКП се е разграничила още през 1956-а. Затова се питаме - нима днешната БСП е по-антидемократична от късната БКП?
Още при поемането на партията Корнелия Нинова поде привиден курс на връщане към лявото. Макар в БСП и днес да се наблюдава деление на елити, официално се говори за преразглеждане на плоския данък (въведен по времето на Станишев) и за отхвърляне на Истанбулската конвенция (позиция, която би се харесала на възрастната част от левия електорат, уплашена от „третия пол“, но и която постави партията в шизофренна ситуация). Сега на дневен ред дойде и въпросът за изучаването на комунизма в училище. Всички анализатори и социолози ще кажат, че електоратът на Корнелия Нинова е възрастово зависим. Днес не е престижно за младите да бъдат леви и това трудно разширява периферията на социалистите. Затова спасяването на традиционния електорат е важно за БСП. В тази писта Столетницата вече се бие с патриотите, а и с всички популисти. И такъв тип говорене е важно за здравето и силата на партията.
Но трябва ли особеностите на политическия живот у нас да променят историята? Да, говорим точно за промяна. Защото липсата на комунистическия период в учебниците по история е своеобразно заличаване. А това е особено опасно в общество, в което паметта е къса – нещо, което често си повтаряме. Разговорът за комунизма в училище не трябва да отрича и постиженията в този период. Има какво да се похвалим в политиката, спорта, културата... Но това не отменя характеристиките на режима. И по времето на Хитлер в Германия е имало постижения в строителството и спорта, но това не ни дава основание да го реабилитираме като режим. Или да се правим, че не съществува. Историческите факти не осъждат живота при комунизма, а представят самия режим – насилието, лагерите, цензурата.
В момента България е единствената сред бившите комунистически държави-членки на НАТО и ЕС, където тоталитарното минало не е подробно изучавано в училище, пише topnovini.bg. Всички бивши комунистически страни обръщат внимание на комунизма през историята в гимназията. Тогава – защо децата ни да не учат за комунизма? Не е ли по-правилно да се питаме кой пише учебниците по темата, а не дали трябва изобщо да се засяга? Това, само по себе си не е ли комунизъм в пост-комунистическото настояще?