Новата книга на Фредрик Бакман – трогателна история за втория шанс

Едно от най-силните пера в съвременна Швеция Фредрик Бакман отново доказва, че младостта не е порок що се отнася до създаването на бестселъри. В третата си книга, издадена у нас – „Брит-Мари беше тук” – 35-годишният писател разказва историята на една 63-годишна жена, която хваща добавеното време, за да вкара пропуснатите голове на живота си.

Брит-Мари е била в услуга на близките си през цялата си младост. Най-характерните ѝ аксесоари са обсесивно-компулсивното ѝ разстройство, мрънкането и мъжът ѝ – досаден футболен запалянко. И ако това ви се струва карикатура на добре познат типаж, то образът на домакинята с 40-годишен семеен стаж се разгръща изцяло, когато тя решава да напусне неверния си мъж и се озовава в запустялото градче Борг. В Борг всичко е или затворено, или пред закриване, но вечно недоволстващата Брит-Мари успява да се впише в новата си среда и дори да получи нова възможност да обича и да бъде щастлива.

„Брит-Мари беше тук” (ИК „Сиела”) е всъщност книга за втория шанс, любовта и започването отначало. С присъщия си свеж хумор Бакман ни прави близки до своята героиня и нейните особености. Двете лица на Брит-Мари ни гледат и от двете корици на художника Дамян Дамянов, който нарисува миналото и бъдещето, така че откъдето и да погледнете Брит-Мари, образът ще е винаги верен на същността.
Фредрик Бакман стана известен с хитовите романи „Човек на име Уве” и „Баба праща поздрави и се извинява”. Брит Мари е тук, защото авторът, както сам признава, все пак не е залял компютъра си с Фанта Екзотик. За което, сигурни сме, героинята от третия му роман щеше да има решение за почистване.

Откъс:

1
Вилици. Ножове. Лъжици.
В този ред.
Брит-Мари наистина не е от хората, които съдят другите, съвсем не, но на никой цивилизован човек не би му хрумнало да подреди приборите в едно кухненско чекмедже по друг начин, не е ли така? Брит-Мари не съди никого, съвсем не, но все пак не сме животни, нали?
Понеделник е, месец януари. Тя седи пред малко бюро в малък офис в Агенцията по заетостта. Това няма нищо общо с приборите, но те са симптом на всичко, което се е объркало. Трябва да са подредени както обикновено, защото животът трябва да протича както обикновено. Обикновените животи са прилични – човек подрежда кухнята, чисти балкона и се грижи за децата. Това всъщност е по-трудоемко, отколкото ви се струва. Да имаш балкон.
Ако водиш обикновен живот, определено не седиш в Агенцията по заетостта.
Момичето, което работи тук, има къса прическа, като младо момче. Не че в това има нещо лошо, разбира се. Брит-Мари не страда от предразсъдъци. Това с прическата е модерно, да. Момичето посочва един лист и се усмихва така, сякаш бърза за някъде.
– Просто попълни името, личния номер и постоянния си адрес ето тук!
Брит-Мари трябва да се регистрира. Все едно е криминално проявена. Все едно е дошла, за да открадне заетостта на агенцията.
– Мляко и захар? – пита момичето секунда по-късно и ѝ поднася кафе в пластмасова чаша.
Брит-Мари не съди никого, определено не го прави, но що за поведение е това? Пластмасова чаша! Да не е военно време? На Брит-Мари ѝ се иска да зададе този въпрос на момичето, но вместо това, тъй като Кент постоянно я подканва да бъде „по-социална“, тя се усмихва толкова дипломатично, колкото може, и изчаква да ѝ предложат подложка за чашата.
Кент е мъжът на Брит-Мари. Той е предприемач. Нечувано, нечувано успешен. Върти бизнес с Германия и е много, много социален. Момичето ѝ дава две малки пакетчета мляко, от онези, които може и да не се съхраняват в хладилник. После ѝ подава пластмасова чаша, пълна с пластмасови бъркалки. Брит-Мари нямаше как да изглежда по-ужасена, ако ще да беше видяла змия.
– Без мляко и захар? – пита момичето неразбиращо.
Брит-Мари поклаща глава и избърсва бюрото с ръка, сякаш отгоре му има невидими трохи. Навсякъде са разхвърляни купчини документи. Разбира се, младата жена няма време да подрежда, все пак е така заета с кариерата си, Брит-Мари добре го разбира.
– О’кей, само попълни адреса си ето там! – усмихва се момичето и кимва към листа.
Брит-Мари вперва поглед в скута си и избърсва няколко невидими трохи от полата си. Копнее да се прибере при кутията за прибори. Да се върне към обикновения живот. Копнее за Кент, защото винаги той попълва всички документи.
Момичето, изглежда, отново се кани да отвори устата си, затова Брит-Мари я прекъсва:
– Много ли ще ви затрудня, ако поискам нещо, върху което да си оставя чашата за кафе?
Казва това с характерната интонация, която Брит-Мари използва, когато ѝ се налага да призове цялата си добронамереност, за да нарече една обикновена пластмасова чашка „чаша за кафе“.
– А? – изтърсва момичето от другата страна на бюрото, сякаш чашите могат да се оставят където и да било, просто така.
Брит-Мари се усмихва възможно най-социално.
– Забравихте да ми дадете подложка. Не искам да оставя следи по бюрото ви, нали разбирате.
Момичето от другата страна на бюрото като че ли не разбира ползата от подложките. Или от порцелана. Или, като стана дума, от огледалата, отбелязва Брит-Мари, съдейки по прическата ѝ.
– А, няма проблеми, просто я остави ей тук – казва момичето равнодушно и посочва едно свободно кътче върху бюрото.
Сякаш животът е толкова прост. Сякаш няма значение дали човек ползва подложки, или подрежда кутията за прибори правилно. Момичето почуква с химикалка по листа, при полето за „Постоянен адрес“. Брит-Мари издиша крайно търпеливо, така че дори не се получава въздишка.
– Чашите за кафе не се оставят просто така върху масата. Иначе остават следи, разберете.
Момичето оглежда повърхността на бюрото, която изглежда сякаш малки деца са опитвали да ядат картофи от нея. С вили. В тъмното.
– Няма проблеми, бюрото и без това е толкова захабено и надраскано! – усмихва се тя.
Брит-Мари крещи вътрешно.
– Естествено, не сте се замисляли, че това може да се дължи на факта, че не използвате подложки – констатира тя.
Казва го много грижовно, разбира се. Изобщо не звучи „пасивно-агресивно“, както веднъж казаха децата на Кент, мислейки си, че тя няма да ги чуе. Брит-Мари всъщност не е пасивно-агресивна. Тя е грижовна. След като чу децата на Кент да я наричат пасивно-агресивна, следващите няколко седмици тя се държа особено грижовно.
Момичето от Агенцията по заетостта изглежда малко напрегнато. Масажира веждите си.
– Така... значи, името ти беше Брит, а?
– Брит-Мари. Само сестра ми ме нарича Брит – поправя я Брит-Мари.
– Само ако можеш да... попълниш документа. Моля – моли се момичето.
Брит-Мари хвърля един поглед на листа, който изисква от нея да удостовери коя е и къде живее. Нужно е прекомерно количество канцеларска работа, за да бъдеш човек в днешно време, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари. Направо е абсурдно през колко бумащина трябва да преминеш, за да те приеме обществото.
Накрая тя попълва неохотно името, личния си номер и номера на мобилния си телефон. Оставя полето за постоянен адрес празно.
– Какво образование имаш, Брит-Мари? – разпитва я момичето.
Брит-Мари стиска здраво ръчната си чанта.
– Бих искала да ви информирам, че съм изключително начетена – информира тя.
– Но нямаш формално образование? – пита момичето.
Брит-Мари издиша много рязко през носа. Това не е изсумтяване, разбира се. Брит-Мари не е от хората, които сумтят.
– Бих искала да ви информирам, че решавам нечувано количество кръстословици. За такова нещо определено се иска образование – информира тя, чувствайки се засегната.
Отпива много малка глътка кафе. Изобщо не е като това на Кент. Той прави много хубаво кафе, всички така казват. Брит-Мари отговаря за подложките, а Кент – за кафето. Ето как двамата са разпределили задълженията си.
– О – казва момичето, усмихва се окуражително и вместо това пробва с друг въпрос. – Какъв е професионалният ти опит?
– Последната ми работа беше като сервитьорка. Получих забележителни препоръки – информира Брит-Мари.
За миг момичето придобива обнадеждено изражение. То не се задържа дълго.
– Кога беше това? – пита тя.
– През 1978 – отговаря Брит-Мари.
– О – казва момичето и пробва да се усмихне в не особено успешен опит да скрие действителната си реакция. После пробва отново. – И оттогава не си работила?
– Оттогава не съм спирала да работя. Помагам на мъжа си във фирмата му – отвръща Брит-Мари оскърбено.
Момичето отново изглежда обнадеждено. Явно още не си е научило урока.
– И какви са трудовите ти задължения във фирмата?
– Гледам децата и се грижа домът ни да е представителен – отговаря Брит-Мари.
Момичето се усмихва, за да скрие разочарованието си, както правят хората, които не разбират разликата между „жилище“ и „дом“. Разликата всъщност е в грижовността. Заради нея има подложки и истински чаши за кафе, и спално бельо, което сутрин Брит-Мари опъва толкова стегнато, че Кент се шегува с познатите, че ако някой се спънел в прага на спалнята, щяло да има „по-малка вероятност да си счупи крака, ако падне на пода, отколкото на леглото“. Брит-Мари мрази, когато той говори такива неща. Цивилизованите хора все пак си вдигат краката, когато прекрачват прагове на спални. Твърде много ли е да иска хората да се държат като такива?

 

Последвайте канала на