ИПИ: Само/отводите като отказ от правосъдие

Общо осем съдии от районен съд (РС) Сливен са се отвели от разглеждане на делото срещу Даниел Хъл за блудство с малолетни: според Електронния публичен регистър на отводите двама са уважили искане за отвод, шест са се самоотвели. Това пише Екатерина Баксанова от Правна програма към ИПИ.

Подобно на случая  „Дебора“ в РС Стара Загора, вероятно това ще направят и гражданските съдии. Това за пореден път поставя на дневен ред проблема за само/отводите, за който вече сме писали.

Относно отвода

Отводът е гаранция за провеждането на справедлив съдебен процес и обезпечава безпристрастното решаване на делото. Регламентиран е в процесуалните кодекси (чл. 22 от ГПК, чл. 29 от НПК). Те съдържат абсолютни основания, които почиват на обективни критерии – при наличието им съдът или отделни членове на съдебния състав трябва да се отведат. Освен това обаче има и относително основание – не може да участва в състава на съда този, който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован от изхода на делото (чл.22, ал.1, т.6 ГПК и чл.29, ал.2 НПК). Най-общо това означава, че отводът се дължи, когато:

– съдията е заинтересован от изхода на делото или е предубеден, но по причини, които не са посочени в закона;

– съдията не е заинтересован, но има основателни опасения за страните, че делото няма да бъде решено с дължимата непредубеденост.

Безпристрастност означава отсъствие на предубеждение или на вземане на страна. Това обаче означава, че съществуването ѝ трябва да може да се провери, т.е. заинтересоваността следва да почива на обективни факти, които видимо да очертават конфликт на интереси и/или възможна предубеденост на съдията, а не да се основават на абсурдни доводи. При наличието на такива обективни факти (без значение дали това влияе върху безпристрастността на съдията или не), отводът е винаги възможен. Вън от това обаче основания за отвод не са налице. Въпреки това сме свидетели как понякога съдии от различни съдилища се отвеждат по-скоро поради неустойчивост или незрялост, а не на разумни доводи и правни изводи, подкрепени от обективни факти. Така например

е напълно неприемливо съдия да се отведе, защото защитникът или подсъдимия е груб или обижда съда или защото страната е доставчик на комунални услуги, които съдията ползва.

Понякога масовите отводи се дължат на обсесивното действие на т. нар. кверуланти – лица, възприемащи себе си като жертви на системата и злоупотребяващи с процесуални права, заливат съда с жалби и твърдения за пристрастност на съдиите. В повечето случаи кодексите дават възможност за справяне с подобна злоупотреба с права. 

Относно конкретния казус

Аналогично на случая по делото „Дебора“ и в Сливен почти всички самоотводи са аргументирани с посочване на чл.29, ал.2 от НПК (в един от тях пък е написана само думата „самоотвод“), т.е. не се посочва причините, поради които съдията възприема себе си като предубеден или заинтересован. Така на практика не е изпълнено изискването на НПК отводите да са мотивирани. При искане на отвод от страна на защитника той посочва, че съдията преди това е гледал мярката за неотклонение. Това обаче е отменено като абсолютно основание за отвод по НПК преди няколко години. Съдията посочва, че „не се счита за предубеден или заинтересован“, но, въпреки това, поради неясни причини, се отвежда.  

Какви са последиците

Немотивираните и последователно извършени отводи на съдии от един съд създават впечатлението, че се декларира несъществуващо накърняване на вътрешното убеждение. Това поражда общи неприемливи последици като забавяне и оскъпяване на съдебния процес (т.е. повлиява се качеството и срочността), неравномерна натовареност, усещане, че може да се оказва натиск над съда и подриване на доверието в съдебната власт. Извън тях обаче в разглеждания казус могат да възникнат конкретни вредни резултати като:

Повторна виктимизация на децата, жертва на насилие (виж Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления);

При (само)отвод на всички съдии в РС Сливен, делото ще бъде разпределено за разглеждане в друг съд. Той ще бъде отдалечен, а това означава застрашен достъп на правосъдие на децата, жертва на разследваното престъпление, тъй като нямат средства или имат ограничени такива (да не забравяме, че разследваните срещу тях издевателства по данни са станали и заради материални блага, които Хъл е осигурявал);

Ограничен достъп до правосъдие на деца, жертви на насилие;

Какво може да се предприеме

Проблемът с необоснованите отводи персистира – случаят в РС Сливен е симптоматичен, но не е инцидентен. От началото на година са направени  10 881 самоотвода, далеч повече от само 1157 отвода[3]. Това означава, че следва да се вземат съответни мерки на институционално ниво. Te могат да включат:

Да се направи задълбочен анализ за причините и последиците от големия брой немотивирани самоотводи и лесно постигнати отводи. Подобен анализ може да се осъществи от ВСС и/или ВКС. Анализът следва да съдържа препоръки без те да застрашават независимостта на отделния съдия и възможността му да формира вътрешно убеждение;

Просвещение: както BKC отбелязва в опpeдeлeниe № 390 oт 28.07.2017г. пo въпpoca зa oтвeлитe ce paйoнни cъдии oт двaйceт paйoнни cъдилищa в Изтoчнa Бългapия: „Cъдeбният cъcтaв нaмиpa зa нeoбxoдимo пpeпиc oт oпpeдeлeниeтo дa ce изпpaти дo пpeдceдaтeлитe (…) oтнocнo пpaвoмoщиятa им дa opгaнизиpaт пoвишaвaнe ĸвaлифиĸaциятa нa cъдилищaтa oт cъдeбния paйoн“. Обученията могат да се организират/проведат от или с участието на НИП, ВКС, председателите на апелативни съдилища;

Необходимо е да обърнем внимание на ВСС и ИВСС, че немотивираният отвод може да бъде основание за търсене на дисциплинарно наказание поради нарушаване на Етичния кодекс на съдиите.

В заключение

Съдът в конкретния казус може да изглежда по кафкиански отстранен, но е важно да подчертаем, че

проблемът далеч не е само в съда. Проблемът е и в полицията, и в прокуратурата.

Проблемът е и в Министерството на труда и социалната политика. Проблемът е и в Агенция за социално подпомагане (и регионалните ѝ дирекции), и в Държавна агенция „Закрила на детето“. Проблемът е в тоталното абдикиране на държавата, когато става дума за най-уязвимите – бедни деца. Както Хана Аренд подчертава, призивът за спазване на абстрактните човешки права е изпразнен от смисъл, ако няма ефективно работещи институции, които да гарантират и защитават тези права.  

Последвайте канала на