Борисов: Гледайте овце и агнета, за да успеете

you dont need high tech all you need is sheep!!!

товарищ борисов! я хачу тоже огненок!!! Я хачу тоже заботится огненках!!!

Да той лапа големите пачки от петрол и магистрали и превози и още куп други делавери, а ние да сме овчари....айде си *би майката бе мутро скапана комунистическа!

Herr Borisov ! bitte keine Experimente!!! Die Bulgaren sind auch Menschen keine Hunde!!!

МУТРО ПРОСТА,ВЪРВИ ТИ ДА ГЛЕДАШ ОВЦЕ. И БЕЗ ТОВА ЗА НИЩО НЕ СТАВАШ ПЕДАЛ МРЪСЕН. КАК МОЖАХА ДА ТЕ ИЗБЕРАТ ЗА ПРЕМИЕР. ПРОСТА НАЦИЯ.

30 години от края на Червените касапи. Режимът, който унищожи Камбоджа 7 Януари 2009 e-vestnik Картина от художника Ван Нат, изобразяваща мъчения в затвора. Снимка: Музей за режима на Червените кхмери в Пном Пен На 7 януари 1979 г. виетнамската армия завзема камбоджанската столица Пном Пен, като с този акт се прекъсва управлението на терористичния режим на Червените кхмери. За 4 години този режим от азиатски комунисти изби 1,7 млн. души - около четвърт от населението на страната. Оживелите жертви днес разказват за ужасите на онова време пред Манфред Рист, журналист от „Нойе цюрхер цайтунг”. Когато преди 30 години виетнамските войски нахлуват в столицата на Камбоджа, откриват един напълно опустошен град. Пном Пен, който през 1975-а, годината на падането му в ръцете на Червените кхмери, наброява 1 милион жители, три години по-късно е обезлюден. Предния ден и последните защитници на режима на Пол Пот са напуснали укрепленията на своята аграрна утопия. Част от кликата е избягала към Пекин. Други са се скрили в източните области на джунглата, надявайки се, че оттам ще могат да продължат борбата срещу омразния Юон с подкрепата на Китай. „Юон” наричат Виетнам, който с нахлуването си слага край на ерата на чугунените комунистически глави от „демократична Кампучия”. Черепи на избити от Червените кхмери в музея в Пном Пен. Снимка: Музей за режима на Червените кхмери в Пном Пен За последните затворници от затвора „Туол Сленг” измъкването от Пном Пен означава и изпълняване на последната бойна задача. Когато шумът от приближаващите войски все повече се чува, затворниците биват принудени да грабнат мъчителите си на гръб буквално като чували ориз и да ги понесат към тайландската граница. Оттам Пол Пот и антуражът му са се надявали да започнат последната фаза на Гражданската война, избухнала през 1970 г. със събарянето от власт на държавния глава принц Сианук (от генерал Лон Нол) и продължила на отделни тласъци чак до 1997 г. Върхът на трагедията на тази южноазиатска държава е геноцидът, проведен от Червените хмери, когато между 1975 и 1979 г. са убити 1,7 милиона души, т. е. една четвърт от населението на страната. Оцелелите За днес 72-годишния Ван Нат освобождението идва със закъснение от 24 часа. Той е един от затворниците-носачи, които обаче по време на бягството се натъкват на виетнамски войници. В хаоса на битката Ван Нат си навяхва крака, с което слага край на едногодишния си затвор. Има късмет, защото за трите години управление Червените кхмери измъчват до смърт 20 000 души само в Туол Сленг. Тези, които са издържали на изтезанията, са убити в нивите край града, влезли в историята като „нивите убийци”. До днес при разкопки там са открити 388 гроба. Че Ван Нат успява да се изплъзне от ада и да остане жив. Това не се дължи нито на яко телосложение, нито на добро поведение в пандиза. При тези нечовешки условия, мъчения и малки дажби и най-силните се предавали само след няколко седмици. Ван е оцелял, защото сред Червените кхмери се разнесла мълвата за неговата дарба. Преди да бъде арестуван в края на декември 1977 г. години наред той е работил в ателието си в Батамбанг като художник. Кадри с художника Ван Нат от затвора и музея Комунистите, които след заграбването на властта на 17 април 1975 г. се опитват да превърнат страната в аграрна тоталитарна държава, имат една нестихваща потребност, а именно непрекъснато да изобразяват на картини ръководещата клика и то най-вече ръководителя й Салот Сар, известен като Пол Пот. Затова Ван е закаран в Туол Сленг, където по цели дни трябвало да рисува портрети и да работи заедно с други художници скулптори, които пък дялали каменни бюстове на същите лица. Днес Ван разказва с изражение на стоицизъм на лицето си, как всеки ден започвал с посещението на шефа на лагера, който разглеждал творбата на художника. И всеки път Ван се надявал, че началникът ще я намери за достатъчно добра, за да му разреши да живее още един ден. Ван Нат, който сега има собствен ресторант в Пном Пен, продължава да рисува. Не си пада по големите думи и трудно говори за миналото. Въпреки това се съгласява да отидем заедно до местата на ужаса. Триетажната сграда, издигната през 1962 г. за училище, в момента е музей, разказващ за зверствата на Червените кхмери. С колебливи стъпки Ван минава през вътрешния двор и някогашните килии и сочи към детайли от изложените там снимки: издължени, силно отслабнали лица, немощни тела, завързани с вериги за краката, хора със завързани очи, минути преди екзекуцията си. Един от палачите признава през 1995 г., че били убивани дори и бебетата. Ван се спира пред един от черно-белите фотоси и показва своя другар по съдба, днес 78-годишния Чхум Мей, който също успял да се измъкне от пъкъла на затвора. Освен тях живи са останали още трима. Чхум Мей, когото посещавам по-късно в дома в едно от предградията на Пном Пен, дължи оцеляването също на професията си. Бил е машинен техник. Знанията му били използвани за поддържане на развалени генератори, трактори и камиони. В началото на терористичното си управление Червените кхмери унищожават предимно градското население, на първо място интелектуалците и принадлежащите към етническите малцинства. Постепенно обаче революцията започва да изяжда собствените си деца. От 1978 г. нататък в Туол Сленг са затваряни почти само млади войници от кхмерите или пък военни командири, служили в източната част на страната, обвинени в лоша дисциплина или симпатия към Виетнам. Още от средата на 1977 г. отношенията между Ханой и Пном Пен се влошават заради териториални претенции и идеологически разногласия. След прекратяването на дипломатическите отношения на 1 януари 1977 г. доскорошните комунистическите братски държави са в открита вражда. Фалшивите освободители Сред онези офицери, осъзнали сравнително рано кървавото безумие на собственото си управление, е един млад командир на батальон на име Хун Сен. През юни 1977 г. той се прехвърля във Виетнам, където играе доста важна роля при създаването на Фронта за освобождение на Кампучия. Инвазията започва на 25 декември 1978 г. с участието на 100 000 виетнамски войници, които за десет дни побеждават камбоджанската армия. С това започва и политическата кариера на днес 56-годишния Хун Сен. През 1979 г., само на 27 години, той става министър на външните работи на Камбоджа, а шест години по-късно и до днес е неин премиер. Документален кадър за екзекуция от експозицията. Снимка: Музей за режима на Червените кхмери в Пном Пен В момента няма човек, който сериозно да твърди, че виетнамското нахлуване е продиктувано от хуманни причини и е целяло освобождаването на народа от мъките му. По-скоро Ханой е искал да се отърве от този заплашващ го режим, който му е създавал проблеми по западната граница, провокирайки с военни нападения и предявявайки териториални претенции. Въпреки това обаче с влизането си в земите на Камбоджа Виетнам слага край на един от най-жестоките режими на ХХ век. Но краят на страданията на Камбоджа, откъдето виетнамските войници се изтеглят окончателно едва през 1989 г., не настъпва бързо. Страната, която на практика изгубва всичките си интелектуалци и специалисти, и след 1979 г. остава изолирана от останалия свят. Правителството, наложено от Виетнам, поне така бе разпространената през 80-те години формулировка в европейските столици и в ООН, не можеше да бъде признато навън. Виетнамците, които преди по-малко от четири години бяха пропъдили американците от страната си, очевидно бяха фалшиви освободители. Китай, истинският съюзник на Пол Пот, си отмъсти няколко дни по-късно с военна „наказателна” акция по границата с Виетнам, която обаче нямаше голям успех. Жертва на геополитически интереси В резултат на всичко това престъпният режим на Пол Пот, който от края на 1979 г. контролира само малки области в джунглата, до началото на 90-те се възприема на Запад и в Китай като легитимното представителство на „демократична Кампучия”. От гледна точка на геополитиката нормализирането на отношенията с Китай по това време е много по-важно. Затова с изключение на подкрепата, която Камбоджа е получавала от страните от бившия Източен блок, години наред народът й е лишен от каквато и да е помощ от Запада. Също така и Тайланд, съюзник на САЩ от времето на Виетнамската война, не приема добре новия си съсед. Групата на азиатските страни, която се изправя като защитна страна срещу комунизма, предпочита да има една слаба страна, в която властва Пол Пот, отколкото силен Виетнам. И изтичат действително доста години, докато през юни 2003 г. на Международен трибунал, предложен от ООН, не се иска сметка от останалите живи палачи за делата им спрямо милионите жертви в Пном Пен. След като виетнамската армия нахлува в Камбоджа през 1979 г., 30 000 кхмери бягат в джунглата близо до границата с Тайланд. Оттам се опитват да запазят властта. САЩ ги подкрепят, но виетнамците се оказват по-силни. Няколко години Червените кхмери уж не са на власт, но установената с помощта на виетнамската армия власт не я признават по света. Пол Пот се оттегля още преди тези събития и се скрива. Чак през юни 1997 г. е арестуван от Червените кхмери, които вече са под управлението на Та Мок. През юли Пол Пот е осъден на доживотен затвор от военен трибунал и е затворен в северната част на Камбоджа. Последната вест за него е от 1997 г., когато дава интервю на американски журналист. През 1998 г. се самоубива. По в. Нойе цюрхер цайтунг

товарищ борисов! я хачу тоже огненок!!! Я хачу тоже заботится огненках!!!

товарищ борисов! я хачу тоже огненок!!! Я хачу тоже заботится о огненках!!!

abe vie pi6e6tite tuk ste mega prostaci be, i mazohisti, glasuvate za gerb a sega revete tuka i gi pluete . zatova nikoga nqma da se opravi balgaria prost narod bedna darjava. prodaljavaite da glasuvate za gerb , i sled vreme nqma da ostanat tuka balgari i samo cigani i turci

GLASUVAT ZA GERB A SEGA GI PLUQT, 6TO ZA IDIOTI STE VIE BE