Приключенията на Малечко Гласоподавателчко в омагьосаната гора

Имало едно време една омагьосана гора. В нея живеело митичното същество, което другите приказни герои нарекли Малечко Гласоподавателчко. Това същество обаче спяло дълбок зимен сън в една пещера, омагьосано от злата червена вещица от Изтока. И всеки път, като тръгнело да се буди, тя го приспивала наново. 

На вещицата обаче някой ѝ сипал антифриз в кафето и тя най-после се гътнала. Вечната зима, дето тя наложила с магия над гората, се разнесла. 

Дошла пролетта. 

И нямало вече къде да се ходи—дошло време Малечко Гласоподавателчко да се събужда. Станал той, измил си очите, издухал си носа, плеснал се по челото и си казал:

- Гледай, банани през лятото! Какви ли още чудесии са измислили на тоя свят, докато съм спал? 

И тръгнал Малечко Гласоподавателчко да се разхожда, изпълнен с оптимизъм и щастие, слънцето го греело, усмихвал се. Докато един ден гръмотевици раздрали небето, притъмняло и чул гласове.

Единият казал:

- Яла тука бе! Щи счупъ глъвъта! 

Това били гъбарите. Те били синове и племенници на злата червена вещица от Изтока. И носели много ланци и явно били спортисти, щото носели екипировка за бейзбол, но пък повечето били с опит в борбата.

Малечко Гласоподавателчко се изплашил и побягнал обратно в бърлогата си в пещерата, но гъбарите били от тия, дето не се притеснявали да влизат в чуждите бърлоги. Влезли вътре и му казали, че им дължи еди-колко-си мед и гъби на месец, иначе ще заспи не зимен, а вечен сън.

Малечко Гласоподавателчко се ядосал и нападнал гъбарите, таман а-ха да ги прогони, дошъл горският и му казал, че няма право да напада беззащитни гъбари и да ги тормози. Даже му написал глоба. 

Та Малечко Гласоподавателчко се кротнал. 

През това време гъбарите му приватизирали гората и я нарязали на дървен материал. „Лоша работа“, помислило си съществото, наречено Малечко Гласоподавателчко, „ама кво да се прави – тия имат пушки и по мобифоните се обаждат за подкрепление, а и от министерството са им приятели“. 

И изведнъж – хоп! – дошъл принцът на бял кон. Ама тоя принц бил малко дърт и миришел като баба му на Малечко Гласоподавателчко, оказало се, че е бивш принц, ама за всеки случай Малечко Гласоподавателчко му викал „ваше величество“. 

И бившият принц казал на Малечко Гласоподавателчко, че за осем‘стин дни ще го оправи. И го оправил и за по-малко дни. Даже няколко пъти. Обещал му и да напъди гъбарите, ама после Малечко Гласоподавателчко го видял да седи на една маса с тях. По-лошото било, че бившият принц на бял кон отворил една торба и от нея като наизлезли едни калинки…

… из цялата гора плъзнали. И почнали да ѝ гризат листата и да фърчат наоколо. Страшна работа.  

„Поне се отървах от гъбарите“, помислил си Малечко Гласоподавателчко, ама нямал много време да се зарадва, щото калинките почнали да изнасят каквото останало от дървения материал на гората, а се носели слухове, че някои от горските животни, дето се оплаквали, не ги намирали повече никога. Ама кой да ти каже? 

Съществото гледало как някои от калинките ставали много корпулентни, наедрели и накрая станали хищни калинки. Станали калинки стръвници. 

Опоскали гората. Останала гола. И понеже нямало сянка вече, сухите треви и съчки лесно се запалили от слънцето. После дошла тройната… това… Триглавата ламя. 

Съществото сериозно почнало да обмисля да смени гората и да се премести в някоя по-така гора. Ама си викало, че има време, да не бърза сега!

След триглавата дошъл един пожарникар, за да изгаси пожара в гората. Хубава работа, ама объркал цистерната с водата с тая с бензина. После от нямане какво друго да направи, почнал да хвърля калинки в пожара – все едно пясък… ама калинки. 

Ако не друго, то поне калинки имало много в гората. 

Накрая на съществото Малечко Гласоподавателчко съвсем му писнало и установило, че гората вече ставала за живеене само за гъбари и калинки, ама се поогледало и установило, че самото то вече е остаряло и нямало накъде да ходи, та се кротнало и им теглило по една там на всичките – да правят квот искат. 

И те почнали да правят квот си искат. И като почнали да се появяват пак гъбарите – кой от Дубай, кой от Москва, кой на местна почва, стари гъбари в нови дрехи, съществото съвсем оклюмало, нямало вече какво да прави и с гората, и с гъбарите, и с тая тъпа приказка, дето никой не го питал иска ли да участва в нея. 

И така завършва нашата история, мили деца. Съществото се върнало обратно в пещерата си и пак заспало. Днес няма и след вече от него, а в гората останали само гъбарите и калинките. 
 

КОНЕЦ ФИЛЬМА
 

___________________

Тая приказка изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Последвайте канала на