Точно 30 години по-късно… феновете отново са по улиците. Отново са обединени

Точно 30 години минаха. Днес е годишнината. Иронично, нали? 

17 ноември 1993 г. Стадион „Парк де Пренс“. Господ беше българин. Костадинов и Михайлов – герои. 

Какво нещо е времето, нали? 

Как променя нещата. 

Или може би не е било виновно времето, а?

Мишел Платини ли ни ги нареди тия, за да ни отмъсти? Ако изгледате видеото, ще го видите точно него – как се държи за главата (измежду много други французи, които се държат за главата). 

Той ли ни ги насади – за отмъщение? Помните, че бяха големи дружки с Боби. 

Или зависимостите станаха много големи и силни? „Зависимостите“ – имам предвид от хора; хора, които дават, но и очакват в замяна. Много бързо се стигна днес до разследване и за черно тото (между всичко друго). Ако си обещавал или ако дължиш пари на някого (или услуги), е логично да искаш да си останеш на поста, а не да си дадеш оставката, дори когато цяла държава ти я иска. 

Това, разбира се, е само едно обикновено предположение. Обосновано, но все пак – само предположение. 

Само преди няколко дни написах нещо, но тогава дори не подозирах колко по-зле могат да се сринат нещата в това, което наричахме „българския футбол“. 

Написах: „И тук въобще не става дума за поговорката как бързо публиката е стигнала от „Осанна до Разпни го!“ 

Напротив. Публиката много време ги търпя и се мъчеше да ги обича. Насилваше се да ги обича. Непровокирано дори продължи да ги обича и уважава с години, когато вече нямаше повод за това.

После се насилваше да ги понася. После вече и това беше невъзможно. 

Когато вече всяка капка търпение се изчерпа – не… ами направо публиката беше докарана до положение да се гнуси от ръководството, се оказа, че тия там са се окопали и нямат никакво намерение да се разкарат. Циментирани.

[…]Кому беше нужно да се стигне дотук? Да не би да се окаже, че хора, на които дължат постовете си, не им дават да напуснат, защото все още им дължат услуги, които не са доизпълнили? Лоша мисъл. Грозна мисъл. Прогонвам я, че съвсем ми става гнусно“. 

Понеже загубите от Иран, Албания и Черна Гора не бяха достатъчно унижение, трябваше и истински цирк да спретнат

...

След като 1993 г. завърши звездно и прекрасно за българския футбол, всички се чувствахме добре. Бедни и гладни, но поне малко щастливи. Имаше беднотия, студ, глад, дефицит и инфлация, мутри и ченгета, киша и кал, но футболно бяхме великани. 

За футболистите, които днес наричат с най-грозни епитети, но тогава назоваваха „герои“, нямаше глад и мизерия. Те бяха храненици и закриляни. И логично – цял народ ги обичаше; никой не беше против те – с таланта си – да са добре. 

Само че на тях взе, че им се услади май. И с яденето сякаш им дойде още апетит. М? Така и не спряха. Свикаха си да са над всичко и всички и да си взимат, когато им се прииска, каквото им се прииска. 

Дойде онова митично американско лято. 1994 година. Всички я помним, всички ще я помним. Това е един от крайъгълните камъни в живота ни, каквото и друго да е имало в него – раждане на деца, на внуци, университети, работи, сватби, разводи – каквото и да се е случило на всеки от нас, това американско лято се нарежда сред повратните моменти в живота ни. 

И тези герои от ноември 1993 г. станаха титани през 1994 г. 

Имената им се изписаха със златни букви в паметта ни. 

Но после – след години – те решиха да заменят златната боя в паметта ни с кафява такава. Държаха да го направят, направиха го. 

1994 г. … 2023 г. ---> феновете отново са по улиците. Отново са обединени като преди 30 г.; отново левскари и цесекари се събраха и си подадоха ръка, обединиха се на улицата. Забравиха вражда и омраза. Точно както през 1994 г. …

Е… не точно…

Поводът е малко по-различен. 

Ето ви го и един от героите. Показва благодарността си за това, че десетилетия го боготворяха. Очакваше да продължат да го правят, без значение как се държи и какво коства на българския футбол. Очакваше безпрекословно обожествяване и картбланш да си прави каквото си иска. Има хора, които никога не порастват. Остаряват и пак не порастват. 

...

За Михайлов пък съвсем не знам какво да кажа. Това стоене напук и това разследване за „черно тото“ и „разходване на публичен ресурс“ дали имат нещо общо? 

Сарафов погна Борислав Михайлов и ръководството на БФС

Много, много странно е как едни и същи хора могат през живота си ДВА пъти да изкарат хората на улицата –
хора от вече три поколения –
по два ТОЛКОВА различни повода. 

А – по ирония – да го направят и почти на същата дата…

А това, което наистина, НАИСТИНА  искам да кажа, е, че съсипаха спомените на милиони, съсипаха детските герои (самите герои… ама че ирония!), съсипаха един от много, много малкото хубави спомени, които сме имали в тоя безкраен, лепкав, сив и мачкащ „Преход“. Имахме едно хубаво нещо и него ни го взеха. Същите, дето ни го дадоха. И измежду всички други неща, които натвориха – ТОВА също няма да бъде простено. 

________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.
 

Последвайте канала на