Като на война: хората не знаят къде са погребани близките им

…

***

„Докъде ни докараха“ ли?

„Една година непрекъснато сънувам баща ми и реших да проверя в крематориума. Майка ми е кремирана там, но баща ми не е. Бог знае къде е, може и той да е в гората“.

„Използвам неговите услуги винаги, когато имам починал близък. Преди три години почина майка ми, кремираха я. Миналата година почина баща ми, пак тази фирма го кремира“.

Ами ние?

Оказва се, че и след края пак има кой да размаха зловещо пръст: „Не, не, не… има и още!“ и шоуто на ужасите да продължи.

Тя не знае къде са тленните останки на баща ѝ. Все едно е изчезнал на фронта.

А и нека да сме честни за още нещо – тези „те“ са едни от нас. Просто са имали късмета и връзките да станат представители на държавата, съответно да се качат на държавната хранилка.

А, не. Ние сме невинни.

Война ли е? Защото, ако е – страшно е: помежду ни е. Все сме свикнали да казваме „докъде ни докараха!“; „тия политици ни [окрадоха/измамиха/предадоха]“; „те ни изложиха“; „те ни направиха това, те ни направиха онова“.

Да де, ама в тази шега имаше поне един сигурен елемент: че с нашия край идва и краят на проблемите и вече не сме в тежест, а и на нас не ни тежи.

Докараха ли ни или ни дойде отвътре?

И в смъртта няма покой. Искал си да те кремират, а те те заравят. Близките ти не знаят къде, че да дойдат да ти донесат цвете на гроба.

И това не е константа вече.

И, както си все още жив, така се сещаш, че си изпратил близки в последния им път. А дали са кремирани, както е била волята им?

Какво споделя Весела Стоянова, дъщеря на един от починалите:

Не знам за вас, но аз лично се изморих да съм нащрек. А сега трябва да се пазим… да ни пазят и след като умрем.
...

Ние сме принудени от обстоятелствата. „Докъде ни докараха“.

След като разбрала за фрапиращия случай, тя се поинтересувала и ето какво добавя още:

Този „гробар“ „докараха“ ли го до там? Или му дойде отвътре да прибере парите?

А докараха ли ни, или ни дойде отвътре да се цакаме със сметките в таксито, да се лъжем, че на изборите няма смисъл да се гласува, че „всеки е сам за себе си“, че ако пуснем повече водичка в кафето, ще направим пет вместо три кафета и ще си приберем разликата, че „докато има балъци, ще има и тарикати, бате“, че „това не е моя работа!“, че дебелият подкуп ни кара да забравим какво правят подизпълнителите в общината, в която работим като дребни чиновници, че паркомястото си го отвоюваме с пирони по колите, че винаги с ръце в джобовете обясняваме на хората как да работят по-ефикасно, че даваме детето да ни го възпитава училището, докато ние пишем коментари във фейса защо са толкова високи заплатите на тия хрантутници учителите, а…?

Знам ли…?? Знам ли как да стъпя в тази тема въобще? Не е случай като за дискутиране и дебатиране, и прехвърляне на варианти, и мъдруване. Не е. Защото… виждате ли—в България няма война. А ето има хора, които не знаят къде са погребани близките им. Къде са тленните им останки.

Има ли значение за теб, мъртвеца? Не, разбира се. Само че… само че ти си още жив и четеш това, прочел си и новината за заровените и вече не знаеш какво те чака „след това“. И вече изведнъж „има значение“. Ще си идеш ли спокойно? Как? Какво ще се случи? Ами близките ти? Дори не ми се мисли какво ти е, ако си религиозен. Дано не си, де… че…

Политиците ни са едни от нас, ние сме като тях, те са като нас. Не сме ги внесли от Заир или от Северния полюс. Те са едни от нас. Тук хората се възмущават как я „съсипàха тая държава“, а после ходят да точат служебната нафта и да погребват незаконно мъртъвци, за да излъжат опечалените, че да им вземат парите. И после с парите си купуват за „на масата“, сядат, пускат телевизора и цъкат с език срещу новините: „Ц, ц, ц… ТИЯ я съсипàха тая държава!“