Настоящата криза Тел Авив-Москва /2 част/

Анализ за novini.bg на проф. Владимир Чуков, известен арабист, университетски преподавател и учен в областта на политиката на Близкия Изток и исляма.

Случаят със споменатия в предходния анализ част 1-ва, коментар на Сергей Лавров подсказва двойнствената природа на събирателното „съветско-руска визия“ към еврейската държава.

Във визията на съветското външнополитическо ведомство надделява идеологическо-демографският компонент, който е заместен по-късно само от демографския такъв в руското МИД. Във визията на САЩ доминира и се налага безапелационно религиозният фактор.

Настоящата израелско-руска криза е по-скоро тест пред МИД. Става въпрос доколко руската дипломация би реагирала емоционално и подсъзнателно, за да зачеркне инвестираното в двустранните отношения доверие след 1991 г. Сякаш старата генерация дипломати все още не могат да приемат, че Израел е безвъзвратно част от западния свят и западната система за сигурност. Те си спомнят, че признанието на независимата израелска държава през 1948 г. от страната на Сталин става едва пет минути, след като е обявена декларацията на Давид Бен-Гурион. След много кратко колебание, но все пак по-късно, това прави и Държавният департамент. В това се корени и разминаването на оценките на американската и съветско-руската дипломация за създаването и респективно поддържането на отношенията с държавата Израел.

Последният изиграва голяма роля при създаването на изключително мъдрата за Англия колониална политика. Всъщност той успява да пренасочи погледа на властта в Лондон към два региона в света, които в XX-ти и XXI-ви век, се превръщат едни от центровете на световната и регионалната политика. Първата е Америка, а втората е древната земя на Палестина. Подбудите са различни, но в тях силно се приплитат особеностите на англиканския евангелизъм и ожесточената борбата за власт вътре в самата страна. Така двете бивши колонии на Англия зачеват от един и същ баща – Оливър Кромуел, подплатявайки връзката си с монолитната много специфична религиозна сплав – евангелисткия ционизъм.

През март 1919 г. Ленин се опитва да обясни антисемитизма с марксистки аргументи и да му се противопостави. Благодарение на присъствието на множество евреи в редовете на ръководството на болшевишката партия, както и в редиците на червения генералитет се появява и теорията за юдео-билшевизма. В ислямския свят редица експерти са на мнение, че болшевишката революция е „преврат на юдаизма срещу източното православие“. Те правят аналогия с Френската революция, именно "преврат на юдаизма срещу католицизма". Интересното е, че един от поддръжниците на Ленин е роденият в Украйна лидер на работническото ционистко движение Бер Борохов /1881-1917/. Последният се обявява за създаването на еврейска работническа държава в Палестина. Задграничната проекция на руския работнически ционизъм в Израел ражда две основни политически партии лявата Мапам /Мерец/ и немарксистката партия на Бен Гурион Мапай, предшественичката на израелската Партия на труда. Следвайки принципа на пролетарския интернационализъм и класовата борба през периода 1917-1920 г. Ленин изпраща евреи с руски имена да създадат компартии в региона на Близкия Изток – Сирия, Ливан и Ирак. През 1928 г. вечният опонент на Русия британската империя му се противопоставя, прилагайки принципа на партийна мобилизация на религиозен принцип. Лондон създава Мюсюлманските братя в Египет върху организационната логика на масоните. Партийните клетки на ислямистката партия, а именно „семействата“ наподобяват тези на „ложите“.

Пречупването на идеологическите химери по отношение на Израел вероятно става по време на управлението на третия израелски министър-председател, роденият в Оратов, Киевска губерния – Леви Ешкол /1963-1969/. Последният става първият израелски премиер получил покана и посетил през май 1964 г. САЩ. По време на Шестдневната война през 1967 г. Москва вижда, че Израел окончателно и безвъзвратно е попаднал в системата за национална сигурност на САЩ, нанасяйки, с помощта на Вашингтон, безапелационен разгром на арабите. Вероятно друга причина за скъсването на дипломатическите отношения със СССР същата година е, че Ешкол активно работи да премахне забраната съветски евреи да емигрират в Израел. По това време МИД вече е убедено, че не съветските евреи влияят върху израелските, а точно обратното. Идеологическият трансфер става в нежелана за Москва посока.

Руската империя е провеждала откровена антисемитска политика. Тя започва още в началото на 19-ти век /вероятно и по-рано/ и преминава през няколко вълни. Счита се, че първият т.нар. „погром“ става в Одеса. Той е осъществен от местни търговци-гърци. Първата вълна е предимно стихийна и има доминиращо икономически причини. Местните богати хора са били недоволни от монополизирането на банките и пазарните тържища от местните евреи. Впоследствие царските власти възприемат настроението на източноправославното мнозинство и директно организират „погромите“ или пък си затварят очите пред тях. През периода 1881-1914 над два милиона евреи емигрират, мнозинството в САЩ, а много по-малка част в Палестина. Създателят на т.нар. опортюнистичен ционизъм, роденият в Одеса през 1888 г., починал в Ню Йорк и погребан в Иерусалим Владимир Жаботински /дядото на Бенямин Нетаняху е негов секретар/ счита, че „причината за погромите е желанието на евреите да имат свой собствен начин на живот, най-вече в провинцията. Те са били чужди на аспирациите на украинците за независимост и са предпочитали да живеят в многонационална руска държава.“ Преследвани от бялата армия, евреите силно подкрепят болшевишката революция.

Сталин продължава политиката на Ленин, но открехва вратата на съмнението по отношение на състоятелността на понятието „еврейска нация“. Като комисар по националностите в СССР, той отбелязва, че „няма жива и активна еврейска нация, а нещо мистично, неразбираемо и свръхестествено“. Все пак той се опитва да възпроизведе свое виждане за еврейска държавност. През 1928 г. Сталин материализира прототип на еврейска социалистическа държава като формира Еврейската автономна област с център град Биробиджан в Далечния Изток. Според инструкциите в нея населението говори идиш, тъй като еврит е обявен за "реакционен" и използва „социалистическа пролетарска литература и изкуства“ вместо юдаизма. Базирайки се на принципа на пролетарския интернационализъм Сталин счита, че държавата Израел ще бъде бастион на комунизма в Близкия Изток. Нещо повече, вероятно позитивното му мнение за новата държава се основава и на факта, че всички дейци на държавата Израел произхождат от Източна Европа и по-специално от територии на бившата руска империя.

Така, много преди Москва, било то съветска или руска да изпрати своите идеологически пропагандатори или прогонени от царската авторитарна власт евреи в Палестина, Кромуел е проводил своите пуритани в Северна Америка, носещи в сърцето си представите си за бъдещата свещена държава Израел. Религията надделява над субективния или идеологическия фактор, тъй като Йерусалим е родината на световните религии. Всичко останало е второстепенно. Така тези приблизително два милиона рускоговорящи израелски граждани, предимно секуларни по своите убеждения, е твърде трудно да надделеят над онези евреи, които имат библейски представи за държавата. През 2022 г. руската дипломация си е направила изводите от грешката от съветско време. Отвореният контакт, дори по време на криза, е инструмент за влияние, който винаги може да се използва.

Тяхната спойка е общата религия, която с течение на времето приема своята специфична кохерентна форма – християнския ционизъм. Исторически, ционизмът е християнски феномен много преди да е бил еврейски. Сам по себе си, неговият идеен генезис се появява във вижданията на англиканските евангелисти. Те са първите, които налагат вярването, че са втория избран народ. Причина за това е твърдото убеждение, че съдбата им е свързана с тази на еврейския народ. За тях завръщането на Христос няма да настъпи, докато евреите не се съберат в Палестина. За да ускорят края на времето, те трябва да създадат отново държава за евреите и да не се страхуват да провокират апокалиптични катаклизми.