111, 112… 113… Дъно няма!

Знам, че заглавието прилича на абитуриентско отброяване (едно, две, три, четири…), но не е. Отброяване на свободното падане надолу в класацията за свобода на словото е. 

Словото в България. 

Съвсем в началото трябва да отбележим следното: работа на журналистите е да коментират министрите, не е работа на министрите да коментират журналистите. 

Защото, когато имаш толкова много власт, съсредоточена в ръцете, всеки коментар е или заплаха, или „инструкция“. 

Рашков със скандално изявление: Ако съм шеф на bTV, ще отстраня Гавазова и Йовчев

????

Едно време – байтошовото време – са заплашвали с усмивка: „Абе момче, не те ли е страх, ти семейство нямаш ли?“

Човек ще рече: и какво толкова, усмивка, шега, няма заплаха, нали?

Не. 

Има заплаха. Мнозина са си отишли след такава „шега“. 

Ей така – с усмивка са си отивали. Не тяхната усмивка, разбира се. 

Има много неща, които ме притесняват в поведението на хората с власт в България. Но сред тях са и:

Първо: те нямат елементарно усещане за заобикалящата ги среда и за какво е редно и какво – не. „Слон в стъкларски магазин“ е най-близкото, което може да се даде като описание за тях.

Мнозина си вярват, че са „голямата работа“ и знаят, че има медии (не говоря за bTV, но всички знаем, че има медии, печатни, електронни, всякакви), които са си „техни“. Не лично, но такива, които обичат да са „послушни“. Така са решили, такава роля са си избрали сами. Те си имат „послушни“ екипи. И когато някой министър се изцепи: „Аз бих ги уволнил!“, ще се намери някой редактор, мениджър, собственик или кой знае още кой, който… да, ще ги уволни, само и само, за да уйдиса на акъла на министъра, да е доволен. 

Другото, което ме притеснява и дразни, е, че много от тях не вземат на сериозно постовете, които заемат. 

Една такава изцепка може да се тълкува и така:

„Оф бе! Стига сте се занимавали с глупости! Изпуснах си нервите малко, нищо сериозно. Аз съм човек, като всички останали и аз имам право на мнение“. 

Това е крайно невярно. Човек си, като всички останали, у вас, в кухнята, в спалнята. Когато си навън, возиш се с охрана и ходиш по срещи, на които ме/ни представляваш пред света, не си „човек като всички останали“. Ти си лидер, ти си представител, ти си власт. Ако полицията или НСО могат да ме изблъскат от пътя, за да минеш ти, вече не си „като мен“. Не сме едно и също, не се и опитвай да минеш с тоя номер. 

Ти не си човек, като мен. Аз не се возя с охрана, не получавам заплата, като твоята и когато искам да кажа нещо, трябва да го напиша тук и да се надявам, че повече хора ще го прочетат. Други и тази възможност даже нямат. Не, ти не си като нас. Когато ти искаш да кажеш нещо, имаш специална зала за целта и всички медии ти идват на крак, за да те чуят, а довечера всички българи ще те видят и чуят. В най-лошия случай: ти ще се разходиш до някое ТВ студио. 

Нещата, които излизат от твоята уста не могат да бъдат: „оф! Голем праз! Изпуснах се!“

Поправям се: могат. И именно затова: 112! (Място, не телефон.)
 

Последвайте канала на