Ако политиците ни бяха деца…

Детската градина се намираше в стара, но наскоро ремонтирана сграда в междублоковото пространство на поовехтял, стар квартал. 

Новата се огледа. Огледа и блоковете наоколо, разгледа сградата с леко присвити очи и се приближи. Натисна звънеца и зачака. Отвътре се чу шум, падна чаша и се строши на пода, някой изпсува, някой друг – също, но по-цветущо, чу се детски смях, после шамар и после плач. И след това някой си затътри чехлите към вратата. 

Новата се озова очи в очи с лелка на неопределена възраст, може би на 30, може би на 60, човек не можеше да разбере, малко рошава, с малко кръгове под очите, малко миришеща на цигари, и като цяло – много изморена от живота жена, на която работата ѝ явно беше да се занимава с невъзпитани деца. 

- Ти да не си новата? – попита я и кимна въпросително, със свити очи. 

- Аз съм, да! – отговори новата с рязък глас, без да трепне. Имаше хъс, спор няма. 

- Влизай. 

Новата мина покрай жената и веднага попадна в голямата зала, където се провеждаха всекидневните занимания. Залата беше празна.

- Защо няма никой в залата? – попита новата.

- Не обичат да стоят тука и това си е. Все си намират някаква работа, да са далеч от залата. 

- Хм…

- Хъ, мъ, това е положението! Не можеш да ги накараш да стоят в залата. Отказахме се отдавна. Ела, да видим първо градинката.

- Градинка?

- Да, имаме градинка с гербери. 

Двете излязоха навън, като минаха покрай малък, закрит от две страни, балкон. На балкона имаше други две изморени жени. 

- Кои са тези? – попита новата.

- Това са Урсула и Ангела. И те са учителки. Ама не се занимават вече много-много с децата, че им писна. Висят само на балкона, пушат. По цял ден. Като не са тук на работа, ходят да дават частни уроци на деца от по-заможни семейства. Там им е на тях по-интересно да преподават, тука само пушат и гледат отстрани какво става. 

Двете излязоха в градината с герберите, която беше пълна с румени, засмени деца, със закръглени бузки, щурат се нагоре-надолу с малки пластмасови лопатки.

- По цял ден са така тия деца – каза учителката, - нямам сили вече да се разправям с тях. Само мъкнат пясък и кал и ги разхвърлят навсякъде. 

- Защо?

- Правят се на строители. Все замъци се правят, че строят! – последната ѝ дума беше заглушена от трясък. Двете погледнаха в посоката, от която дойде. Един пясъчен замък се беше срутил. Лошото беше, че върху пясъка децата наредили тухли и тухлите паднаха през френския прозорец вътре. – Ей това е! Всяка седмица правим ремонти след тях! Вдигнала съм ръце вече! 

Една кофа прелетя покрай главата на учителката.

- Кой метна кофата? – кресна тя. Никой не отговори, всички се правеха на разсеяни. 

- Това поцинкована кофа ли беше? – попита новата. – Това не е ли опасно? 

- Да, бе. Имат една и постоянно я подхвърлят наляво-надясно. Край! Взимам ви кофата, няма да си играете вече с нея. Следобед ще ви раздам пластмасовите, малките кофички. А-ма-ха! Шашкъни. 

- А какво прави това едрото дете, дето само обикаля?

- Това на колелото ли?

- Да. 

- Той ги инспектира. Ей така е – по цял ден на колелото. И обикаля. Да ги инспектира. Ела, да ти покажа кухнята сега. 

Двете тръгнаха натам. 

Точно пред кухнята имаше няколко различни по размер деца, едно дребно, едно едро, няколко други като тях, всичките с черни и червени шапки и дрешки. Изглеждаха нервни и се шушлявеха едно такова – странно. 

- Какво правите вие тука бе!

- Нищо, другарко, такова… госпожо! Стоим си, чакаме обяда. 

- Ти кой ще лъжеш бе! Ти два пъти обядва вече! Я, да видя! – жената разбута другите и какво да види – наобиколили в кръг и ритат едно дете на земята. – А-а-а… македончето пак биете. Добре. Аз рекох, да не пушите. 

Влязоха в кухнята и там се събрали едни дечица с ярки червени дрешки и червени шалчета. Мълчат едни такива и гледат лошо. 

- Какви са тия? – попита новата.

- Тия са ни специалните. По цял ден само си седят в кухнята, не я напускат за нищо на света, и си пишат с руски другарчета. В петък им събирам писмата и ги пращаме на колегите в Русия. Те там имат такива, като нашите, специални; и те им отговарят. Само това правят по цял ден. 

- И все в кухнята стоят?

- Все в кухнята. 

- Кой е това? – новата посочи едно дете с очила, което притича покрай тях.

- Това е Ахметчо. Той е малко саможив, един такъв. Гледа да страни от другите деца и само ходи и им събира играчките. Събере ги и ги носи. Взима играчките от едните деца и ги носи да другите. После – обратното. Няма мира. Значи това ни е кухнята… - не можа да довърши, защото новата чу някакво дете да пее и директно натам тръгна, загърби кухнята. 

В една от малките стаи стоеше едно височко дете и си пееше и нещо правеше там, някакво ръкоделие. 

- Какво прави това плешивото дете? 

- Много хубаво пее, нали?

- Да, ама какво прави?

- Шие байрака и му туря знака. Всичките пердета на байраци направи тоя лонгур! И не можеш да се разсееш за две минути покрай него, веднага ти плюе в кафето или някоя друга шашкъния ще направи. 

- Ау, на какво мирише така?

- Това са Руменчо и новото му приятелче, Мангърчо…

- …?

- Горят маски. 

- А-ха. Ясно. А, защо ги горят? 

- Техните не им обръщат внимание и са се научили да се правят на интересни. 

- Да не подпалят детската градина така?!

- Е… да я подпалят. Аз какво да направя? 

- На идване видях на балкона отсреща – на блока, едно дете ми святкаше в очите с огледалце и метна балон с вода по мене…

- А, Василчо ли? 

- Е, не го знам как се казва. Носеше тениска с череп. 

- Е, Васко е това. Той едно време идваше в нашта детска градина, ама нещо стана, техните ходиха по чужбина, в Русия ли бяха, по арабските страни ли, май в Дубай бяха… и „нещо“ донесоха, та се разболя от тях. Сега е под карантина, не го пускат да идва. Ама добре, че живее отсреща, та си гледа старите другарчета от балкона. Току от време на време метне някоя бомбичка или балон с вода, ей такъв си е. Те си бяха дружки с Майчето. 

- Майчето? 

- Ей онова, русичкото момиченце. Нея майките не я харесват много, даже никак. И не дават на децата да си играят с нея. Тя все нови приятелчета си търси, ама…

- Я, да се върнем обратно ние! – каза малко студено новата. – Събери ги тия всичките и обратно в залата. 

След 5 минути всички бяха в залата, едни мрънкаха, други се щураха, онова с байрака си пееше нещо, онова с колелото гледаше сърдито и потропваше нетърпеливо с крак, Мангърчо извади пак запалката и се опита да подпали нещо, но учителката му се скара и му взе запалката. Мангърчо я изчака да се обърне и извади друга запалка от другия джоб. 

- Тишина! Тишина! – кресна учителката. Единствената, дето работеше, другите две пушеха нови цигари на балкона, даже не поглеждаха вътре. – Събрах ви, да се запознаете с новата възпитателка. Ей, извади си пръста от носа, бе, шашкънин! Събрах ви, за да се запознаете и да се представите на новата възпитателка – продължи жената, но се сети, че още не ѝ знае името даже. – Това е госпожа… Как ви беше името, прощавайте? – обърна се към нея.

- Лаура – представи се новата възпитателка. 

- Лаура? – повтори учителката. „Лаура“, като…

- Лаура КьовешиЛаура Кодруца Кьовеши е родена на 15 май 1973 г. В периода от 15 септември 1995 г. до 1 май 1999 г. Кьовеши е – заяви новата със студен глас. В голямата зала настана тишина.

- Е-е-е! Какво е сега това! – викна учителката. – Замириса на напишкано. Кой се изпусна?! 

Никой не отговори. Всички гледаха съсредоточено в земята. Високото спря да пее, Мангърчо пусна запалката, а Руменчо се отдалечи една крачка встрани от него. Балконът отсреща се затвори с трясък, Васко се прибра у тях си. 
 

Последвайте канала на