Христо Бонин пред novini.bg: Най-тежкият ни кръст е неверието, че можем да постигаме всичко

Навръх Рождество Христово  поканих на разговор именика Христо Бонин. Защо ли? Защото е добър, позитивен и винаги усмихнат човек, популярeн, успешен и обичан актьор, когото зрителите познават както от театралната сцена и екраните на киното и телевизията, така и като гласа зад хилядите образи, които е дублирал, бил е водещ в първото частното радио FM+. Той е завършил НАТФИЗ, работил е в редица театри в страната и в София, има десетки роли. Заедно със съпругата му-актрисата Светлана Бонин преди 5 години направиха своя театър "Бонини". Двамата имат трима чудесни синове и топъл, уютен дом.

Украса от уютния дом на семейство Бонини

Как оцеляват актьорите и творците във времена на пандемия, която засегна най-силно тях?

"Доста е трудно за нас, които сме пряко зависими от срещите ни с публиката. Бяхме първите, които пандемята удари, затвориха ни още на 8 март, а извънредното положение в страната бе обявено на 13 март. Забраниха ни да работим със заповед. Опитахме се да действаме при отпускането на мерките, но при 50% капацитет за посещаемост в залите, беше трудно, а после орязаха още - до 30% зрителско присъствие и стана още по-зле. Както всеки частен бизнес, така и ние, като частен театър, разчитаме изцяло на приходите, за да си покриваме разходите.

Колкото и компромиси да правим, при тази орязана посещаемост, сме на ръба на оцеляването.

Нашите зрители, въобще хората са наплашени, страхуват се, някои много обедняха, останаха без работа и нямат пари за билет за театър. Насаденият страх от заразата, който не е неоснователен, е основната причина за изолацията.  

С колегите след представление на "Нашата голяма френска сватба".

Преди близо 5 години заедно със съпругата ми Светлана стартирахме нашия проект - театър "Бонини". Сред най-успешните ни постановки е "Нашата голяма френска сватба", която вече има над 150 представления в страната и зад граница, има и много награди. "Лъжи ме обичам те" е постановката, в която ни завари кризата, но пък вече имаме две номинации за "Златен Кукерикон" - за мъжка роля на Герасим Георгиев - Геро и за режисура на Малин Кръстев. Имаме много участия в конкурси и фестивали. Търсим постоянно решения като правим проекти и кандидатстваме с тях пред Министерство на културата и Национален фонд "Култура" - така държавата ни помага, но това е само част от онова, което ни трябва. Успяхме да спечелим частично средства по такива проекти и ще можем да правим по едно представление на месец в "Сълза и смях" няколко месеца напред. Надяваме се да запазим редовната ни публика и дай Бог - да спечелим и още привърженици. Търсим всякакви решения, дано спасим театъра!

Най-доброто лечение за духа, са продуктите на културните индустрии.

Ако няма филми, книги, театър, изложби, то аз не зная как човек може да оцелее и да се съхрани в тези трудни времена, а и изобщо винаги и навсякъде.
Питаш ме защо не алармираме пред обществото за нашите трудности. Ние, актьорите, сме твърде малка гилдия, за да се жалваме за положението, в което изпаднахме, поради кризата. Както например това праят много други съсловия като ресторантьори и т.н.. Затова и не се чува гласа ни сега, като съсловие отдавна сме се оставили да ни изтикват на задан план и встрани. Това маргинализиране на съсловието ни не е от вчера и сега, прави се отдавна и като че е умишлен акт, който се осъществява с нашето "любезно" съдействие. Знаете колко обидно малко пари заделя държавата ни за култура, дори Северна Македония има по-голям бюджет от този у нас. Имам усещането, че умишлено държат повечето творци у нас на ръба на оцеляването, колкото за коричката хляб. Ако все пак се яви някой смелчага и надигне глава да каже някоя истина, да подкрепи някоя идея, то после плаща скъпа цена затова.

Ние, актьорите сме малка гилдия, кого го е еня, че ние нещо там протестираме, стачкуваме или недоволстваме. Но ние влагаме душа и сърце в това, което правим и кажете - хората от коя друга професия толкова много си обичат работата?! Също така е факт, че зад граница ние, творците, продаваме най-успешно своите "продукти" и прославяме родината си. Всеки труд заслужава уважение. Ние влагаме всичко от себе си в нашия, на сцената, пред камерата и зад микрофоните - сърце, душа, сили, дори телата си.
Въпреки затрудненията, все пак аз съм оптимист, вярвам че всяко зло отминава. Обичам често да повтарям "Няма винаги да е така", независимо дали съм в трудна или добра и щастлива ситуация. Животът ни поднася често промени и трябва да сме готови и отворени за тях. Сега е Коледа и нека всички си пожелаем следващите ни години да са по-добри, да вярваме, че това е възможно.

Семейство Бонини

Ние със Светлана възпитаваме децата си във вяра и уважение към всяка религия

тримата ни синове посещават еврейското училище и вече знаят приликите и разликите между традициите на едната, и другата религия. Съпругата ми е двигателят в организацията и подготовката за празниците у нас - за украсата, декорацията, храната, но всички се обединяваме и правим всичко заедно вкъщи. Семействеността у нас е много силна, искаме да научим децата ни на това, за да го предават напред в поколенията. Лично аз рядко буквално съм влизал в ролята на Дядо Коледа, защото те ме разпознаваха. Но в преносният смисъл се опитвам винаги, когато мога да влизам в ролята на добрия старец и да помагам с каквото мога. Не обичам да коментирам затова, защото вярвам, че доброто няма нужда от реклама, от говорене за него, то просто се прави.

Най-тежкият кръст за плещите на повечето от българите,

според мен, е неверието ни, че можем да постигаме всичко, да си помагаме, вместо да си пречим. Не разбирам, отказвам да разбирам хората, които винаги са готови да ти обяснят как нещо няма и не може да стане, вместо да положат усилия да го направят. Ако нямаш сили да го направиш, поне не пречи то да се случи. Това неверие ни пречи да полетим напред и сякаш ни обрича едва-едва да вървим. Моля се и вярвам, че всеки, ако поиска, може да промени своите възгледи към по-добро!

Последвайте канала на