Градски герои на софийската околна среда!

Всички сме постигнали негласно споразумение, че щом ще делим тази градска среда, щом доброволно (в различна степен) стоим тук, значи сме съгласни да търпим дадени неща, които ни се случват или виждаме. 

Например, аз съм приел, че в метрото ще ме настъпват или бутат – приемам го, стига да не е три последователни пъти, докато ме гледа в очите. Очаквам и от хората наоколо да приемат, че и аз понякога ще ги настъпвам или бутам. Не е нарочно. Много сме, тясно е, а и не винаги ми пука особено за вашия комфорт, както не очаквам и вие да се грижите за моя. Също не ми е толкова важно да гледам усмихнати физиономии наоколо, не съм излязъл да си търся приятели. Ваша грижа си е. 

Но има и разни типажи, с които трудно… с които почти никога не се свиква. Знаете ги, виждали сте ги; те са навсякъде, но в София се мултиплицират с някаква вълшебна скорост, а и по невероятно стечение на паранормалните обстоятелства и по индукция на всемира, разположил някаква невидима индукционна тръба на 4 и половина сантиметра след табелката СОФИЯ – нещо като дъгата – който мине под нея, нали… След табелката СОФИЯ – същата работа, само че не си сменят пола (не всички поне!), а си сменят наклона на мозъка. 

Без повече увъртания…

С първата категория типажи усещам, че ще дръпна предпазителя на гранатата и затова пристъпвам… направо скачам към окопите:

1. Мамите, които ползват бебетата за щит. 

Особена порода хора. Не знам дали се раждат така или развиват това у себе си. Предполагам, че са го имали заложено у себе си, но е избуяло чак след… размножаването на вида. Те смятат, че всичко може и трябва да им се размине, когато останалата част от света забележи, че са придружавани от тяхното Mini Me. Те обикновено го носят/возят на показ, защото е техният билет за… ами за всичко. Стълби в метрото? Тълпа? Няма проблем – слага бебето на показ и се юрва в права линия, с отривиста крачка и някак успява да ходи в няколко посоки. Всичко е нейно: и стълбите, и парапетите, и двата, и ти, всичко. 

Бебето я пази от движещи се предмети, които са длъжни веднага да спрат и да се извинят, че се движат, дори ако те са автоматични врати. Също така автомобилите… те също са длъжни да спрат и отдадат почит на мамата, защото има бебе. Ако има бебе с мамата, всяка педя земя, по която тя стъпи, автоматично се превръща в пешеходна пътека. Застлана с червен килим, оградена с червени плюшени въжена, в края на която я чака оберкелнер с welcome drink. 

Бебето е не само щит, но също така пропуск, извинение и обвинение. Пропуск – ясно ви е вече; извинение – ами, ако все пак някой я подсети, че не всичко е възможно за нея; и обвинение – че си в периметъра ѝ на действие, докато оперира с бебе. Я да се махаш бе, чукундур! 

2. Пича с кафето в метрото…

Тоя пич е вечен, като Лили Иванова, като задръстването на „Евлоги Георгиев“, като изгрева и залеза, като ремонта на тунела на Витиня, като самото време – винаги го е имало, винаги ще го има; когато пътуваме със совалки на работа до съседни планети, той ще се вози с картонена чашка с клечка в нея и ще се накланя към нас с изражение на анимационен пингвин. 

Пича с кафето винаги е близо до тебе, няма начин. Той е като пича с флекса в неделя сутрин, преследва те, където и да отидеш. Отиваш на гости – той там, отиваш на планина – той в хижата, отидеш в Гърция – и той там, ремонтира нещо в таверната с флекс в ритъма на сиртаки. И Пича с кафето е такъв – винаги е до тебе! И заплашително се накланя към теб, а кафенцето облизва ръбчето на чашата – аха-аха да се ливне навънка по обувки и дрехи наоколо. Ясно е, че всички си мислите: „тоя не са го били достатъчно, като малък“; обаче какво си мисли Пича с кафето е истинската загадка… Пича с кафето винаги те гледа маниакално в очите, чака да му кажеш нещо, защото си е приготвил реч. Никога не си гледа в кафето, дори когато то успее да пробие невидимата бариера и свободно се понесе към нещастника с най-светлите дрехи наоколо. Трети закон на метрополитен: ако кафето излезе, ще стигне до най-чистите, бели и скъпи дрехи или до дрехите на онзи, който отива на важна среща. 

Разновидности на Пича с кафето са: мацката с пицата и хипстъра с електронната цигара. 

Пицата на Мацката с пицата ВИНАГИ е наплескана с 4 пласта майонеза и тя никога не си гледа в ръцете. Тя е над нещата. Замечтано си рови в телефона, в раницата, в носа, в джобовете, в каквото там намери, а другата ръка (тази с пицата) изглежда като нещастен придатък на тялото, над който няма никакъв контрол. Най-готино е когато образите на Пича с кафето и Мацката с пицата се срещнат ведно. Тази личност е легендарна, има само две ръце, а може да нанесе толкова щети, колкото побеснели котки, излезли току що от блато, не могат да нанесат на чисто бял костюм. 

Хипстъра с електронната цигара е сравнително нов образ. Той баааавно зарежда (или каквото там се прави с тия неща) електронната цигара, баааавно я поднася към устата си, вдишва дълбоко и пуска дим, пара или въобще – нещото, което излиза от тия смешни пръчки, като за цял роман, предаден с димни сигнали. И чака! И се оглежда. Чака някой да му направи забележка, защото си е приготвил реч за това колко не е забранено да вайпваш, че това е пара, че ти си много тъп и ограничен, че нищо не разбираш, че му пречиш, че си тъп – споменахме ли – да, че за нищо не ставаш, общо взето и да се разкараш, че му пречиш. 

Забелязва се, че колкото повече метрото отива към „Люлин“, толкова по-малко смелост се наблюдава у Хипстъра с електронната цигара и горе-долу на станция Западен парк вече я е прибрал, после – на връщане, я вади към Опълченска. 

3. Безсмъртния колоездач вече има зъл брат близнак – Безсмъртния тротинеткаджия. 

Благодаря на фирмите за споделени тротинетки. Ония не ни бяха достатъчни, скука ни обзе. Готин номер! 

Безсмъртния тротинеткаджия често е същият образ, известен и като Хипстъра с електронната цигара. Едно и също лице са в повечето случаи. Забелязва се същата закономерност – за липса на желание за самоизява с приближаването на „Люлин“. 

Безсмъртния тротинеткаджия обитава най-вече централна градска част, а любими жертви са му дребни пешеходци, малки жени с торби, ти, както и нищо неподозиращите ватмани. Понякога излиза от хабитата си и напада автомобили, но често попада на коли от „Люлин“. Затова избягва Голфове и БМВ-та тройки. Храни се с псувни и вяра, че бъдещето ще му донесе повече велоалеи, макар че самият той обича да кара между колите, не защото няма избор, а защото тая лява лента си го влече и това си е! 

4. Лелята на касата в метрото. 

Това не са всички продавачки на билети в метрото, защото повечето от тях са готини и не могат да се класират да бъдат Лелята на касата в метрото. 

Лелята на касата в метрото само изглежда, че има няколко лица и че е различни хора, но аз знам!, че е некъв номер на ЦРУ – тия са разработили биороботи, които се захранват с едно и също съзнание. 

Лелята на касата в метрото те мрази. Приеми го. Както трябва да приемеш, че ще те настъпват във влакчето. Даже… аз съм сигурен, че тая ги подучва да те настъпват. Те пà на, ако не е така… (българският е много богат език, нали!)

Лелята на касата в метрото не ти иска стотинките! Ясно ли е! Тя и само тя в тая държава има разрешително да борави с монети, точка по въпроса! Не може да ходиш при нея и, най-нагло, да се опитваш да си купиш билет с нещо различно от лев-и-шейсе на цяло! 

Лелята на касата в метрото те мрази, когато ѝ плеснеш стотинки от по 10, а, ако пък имаш наглостта да са… (не мога да го изрека даже…) жълти, ъгх… Ще разбереш какво значи „да те убият с поглед“, а ако не разбереш, ще я ядосаш още повече и ще разбереш какво е „Поразяващата уста“. 

Също така… а имай наглостта да кажеш нещо, когато ти върне ресто до пет лева на по 1,2 и 5 стотинки. А имай тая наглост! Ще излезе иззад касата, ако трябва, и ще разбереш какво е имал предвид Ботев с неговото: „Често, брате, скришом плача[…]“. 

Лелята на касата в метрото има зла братовчедка, известна като Онаа от магазина. Онаа от магазина никога не обитава свърталища по-големи от бивш трафопост, преустроен в квартален магазин.

Не може да бъде срещната в хипермаркети и магазини от големите вериги. Не знам какво са направили там, но са намерили формулата за предпазване – някакво заклинание ли е, билки ли, високо… нискочестотни звуци ли някакви са пуснали да я плашат, но Онаа от магазина не вирее при тях. За сметка на това обаче, в нейното обиталище е необезпокоявана от нищо. Там едрите хищници не представляват заплаха за нея. Когато искаш да ѝ платиш със стотинки, ще те сполети анатемата на десет папи, чумосването на пет вещици и ще те прати да те тричат в Царево.

Когато отидеш при нея обаче с нещо като десет лева, например, ще ти каже с усмивка: няамтивърна дребни… 

Много е сладка, нали? 

Ама, научете се най-после и стига дразнихте Онаа от магазина и Лелята на касата в метрото, те за кво ви ги правят хората тия банкноти от по лев-и-шейсе, както и от по 8,99 и 3,25 нацяло? Пà ползвайте ги, де!

5. Ескалатор мастера. 

Ескалатор мастера винаги се вози пред теб на ескалатора. Той идва във всякакви размери, форми и полове. Най-често обаче е мъжка бабичка с анцуг и чантичка диагоналка. Ескалатор мастера обича да се държи за парапетите на ескалатора, да – и за двата парапета, дори със завист гледа съседния ескалатор, който обаче, за негово съжаление, се движи в обратната посока, но е сигурен, че скоро време все някак ще измисли как да обхване и него. Винаги е възмутен от бързащите около него хора и не може да ги разбере защо не се научат да се наслаждават на живота, като него. Ако изразът яваш-яваш беше човек, то той щеше да бъде Ескалатор мастера. 

6. Госпожата на вратата в метрото. 

Госпожата на вратата в метрото може да изглежда слаба и уморена, но я се опитай да я преместиш от център-дясно или център-лявата ѝ позиция (според това къде има повече хора и достъп до свободни части във влакчето – тя застава така че да преустанови своеволията ти и желанието ти да се преместиш на по-празно място. Тя е там, за да те подсети, че съдбата ти е такава – да страдаш! Точка! Марш в тълпата, ти да не си министър-председател, че да ми се возиш на празното у метрото бе, калъф!) Единствено Госпожата на вратата в метрото може да премести друга Госпожата на вратата в метрото. Това е! Само бяла нинджа може да бие черна нинджа! Сблъсъкът е титаничен и обикновено започва (представете си тук музика на Енио Мориконе) с думите: „Ама, ГОСПОЖО…!“, на което другата сърдито отговаря, просто повтаряйки с иронично-саркастично-обидено-ехидно-възпитателно-смразяващо-истеричен тон думите на опонентката си, а именно: „Ама, ГОСПОЖО…! Ама, ГОСПОЖО…! Какво Ама, ГОСПОЖО…! То… Ама, ГОСПОЖО…!“ С което ясно дава знак, че няма да отстъпи завладяната територия толкова лесно. 

7. Аз-само-да-питам-нещо.

Аз-само-да-питам-нещо е сравнително дребен хищник и поради това му се налага да се нагажда в средата и хранителната верига, според момента, използвайки хитрост и ловкост. Забелязва се най-вече пред кабинета на личния лекар. Идва в моментите, когато си най-болен и най-малко имаш съпротивителни сили, или когато си отишъл за болничен, справка или нещо от сорта, но ужасно много бързаш. Тогава Аз-само-да-питам-нещо изпълзява иззад тълпата гневни пациенти, предрежда ги, обляга се на касата на вратата и си пробва късмета: Аз-само-да-питам-нещо е също така и негов боен вик. Когато чуеш това от устата му, знаеш, че всяко мускулче в тялото му е напрегнато и е готов за скок, опънат е като струна – ако се отвори вратата в този момент, ще разбереш какво е искал да каже народният гении с песента „Рипни калинке, да тропнем“. Ако го пипнеш в тоя момент, може или да се разплаче, или да те напсува, а не е изключено да си откъсне опашката и да побегне в кабинета, съскайки към теб. Разбира се, веднъж влязъл, Аз-само-да-питам-нещо трудно може да бъде изкаран от кабинета. Там той подробно разказва на лекарката/лекаря историята на всичките си заболявания от предучилищна до наши дни, опирайки се на събрани сведения от стари изрезки от вестниците Трета възраст и Феномен, както и от рецепти, изровил в Шок, Уикенд и Комсомолская правда, за които иска подробно да разпита – дали са верни и наистина ли лимонената киселина може да му излекува мазола, подаграда, ишиаса и пердето на очите. Пита си човекът, нали за това е отишъл…

8. Господин депутата. 

Ако живееш в София, рано или късно ще се натъкнеш на тоя образ. Като го видиш, веднага се сещаш за Ъпсурт: „Господин депутата гледа девствено. Естествено не шмърка нищо евтино“. Дълбоко в себе си Господин депутата знае, че мястото му не е там, където се намира и че, ако не беше човек-на-човека, щеше да затваря буркани с лютеница в цеха в родното му Фърфъчево (и то – само ако социалното министерство открие програма за заетост на хора в неравностойно положение, иначе ще чисти на прасетата цял живот). 

Именно затова Господин депутата гледа на света с доза недоверие – не знае дали не е дошъл Денят на справедливостта, когато приказката ще свърши и дали точно ти не си от онези, които ще го откопчаят от Мерцедеса и ще го качат на комбайна. Не те харесва и ще го прочетеш в погледа му. Но не гледа страшно, само защото те мрази, не – донякъде го тормозят и хемороидите. 

Господин депутата, разбира се, има и женска версия, тя е не по-малко очарователна. Обикновено идва в разфасовки от по 100-120 кг., натъпкани в Армани и Гучи, с чанти Фурла. 

Повечето не ги познавате по физиономия, никой не ги познава по физиономия, шефът на парламентарната им група не ги познава по физиономия, само счетоводителката, дето им разписва заплатите, ги познава. Но, когато го срещнеш това същество, ще го познаеш. Отличава се със здравословния вид на пренадут плондир; около него има младежи с костюми и слушалки в ушите, които живеят, за да изглеждат страшни, отрасли са с кисело мляко, пръжки и Галена, мечтаят си да са Вин Дизел, а естественият им враг си ти. Винаги ги дразниш, дори да си на другия тротоар, ще дойдат и ще те избутат, за да не пречиш на Господин депутата. 

9. Менчетата

Това са мъже, които, независимо от възрастта си, наричат себе си „менче“, а помежду си говорят, използвайки обръщението „мен“ (от английски – man – човек, човече). Обикновено са на около 40 години, но са облечени с кецки (кецове, демек), шапки DC и шарени слънчеви очила – ансамбъл, който иде да покаже на света, че са разкрепостени, артистични, над нещата, разполагат с десетки левове и могат, ако поискат, да те черпят вечеря в пицария – от тия с фотьойлите вътре. Вероятно разговорът, който ще водите, ще се върти около нещо свръхважно, като комиксите на Marvel и DC (да не се бърка с марката на шапката, чисто съвпадение е), защо Междузвездни войни е променил ландскейпа на попкултурата и дали той може да се нарече истински DJ, ако е „пускал“ само на домашни партита и на два детски рождени дни. 

10. Досадните киселяци, които вечно имат какво да кажат, хората ги отбягват, всичко коментират и вероятно най-добрият им приятел е стар фотоапарат. Като автора на този текст, например. 

11. Плеймейтката в процес на изграждане. 

Тя все още не е станала плеймейтка, но е в процес, защото един, дето я е… дето се познават, ѝ е обещал да ѝ плати операцията на гърдите, носа, скулите, дупето, пръстите, зъбите, ноктите, лактите, ушите, пъпа, рамото, далака и черния дроб. И ѝ е казал, че се познава с едни, дето се познават с ония, дето ги гласуват плеймейтките. Освен това Плеймейтката в процес на изграждане е наследила от баща си уменията му на бояджия и гримът ѝ винаги подсказва, че тя е разкрепостена и готова да сподели интересите ти, стига да си принцът, който може да накара сърцето ѝ да трепне, когато чуе думите: сепарето ви очаква. 

Често Плеймейтката в процес на изграждане може да бъде забелязана в компанията на Господин депутата, но късно вечер, за да се намали рискът от дневната светлина, на която снимките излизат по-ясни. 

Ако ти не си Господин депутата, не си му син и не си продуцент на National Geographic, който прави проучване за ново шоу, посветено на живота на хора, загубили мозъка си при трагичен инцидент; и все пак Плеймейтката в процес на изграждане ти е станала част от живота, то най-вероятно Бог се опитва да ти каже нещо и то е… че не те харесва особено. 

Плеймейтката в процес на изграждане се познава лесно. Някак успява едновременно да изглежда целенасочена и загубена, облечена е като знак, който казва: „внимание! ремонт на пътя“ и има изражение на човек с обещаващо бъдеще в земеделието и аграрната промишленост, отклонил се от предначертаната си съдба. 

София… Расте, но не старее. И не поумнява. Много… 

Разбира се, това съвсем не са всички (дори измежду „специалните“) типажи на любимата ни столица. Но да не се „разливаме“ днес. Скоро ще продължим наблюденията си с научна цел. 

Междувременно… все пак в красивия ни град има и по-интересни и по-приятни за гледане неща. Ето ви малко от тях:

Последвайте канала на