Проф. Ивайло ДИЧЕВ: В новия дигитален свят оцелява само най-шумният, най-агресивният

„Дълг на интелигенцията е да води гражданите, да им помага да осъзнават интересите си и да разбират света. Знанието не е супермаркет, където избираш обувките, които са ти удобни”, казва в интервю за „Новини.бг.” проф. Ивайло Дичев. Той преподава културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в САЩ, Франция и др..

- Проф. Дичев, защо така главоломно се срива доверието в експертите, в бюрократите, в журналистите? По тази обширна тема написахте книгата си „Културни сцени на политическото”, чиято премиера бе наскоро, но какъв би бил вашият по-синтезиран отговор?

ИД: Светът става все по-сложен и затова властта на експерта да решава неща, които не разбираме, е все по-голяма. Добавя се усещането за несправедливост, защото нарастват неравенствата между глобалните топ експерта и обикновения човек. Оттук и новият „бунт на масите“ (по Ортега-и-Гасет), който е насочен срещу меритократите* във всички области, макар че имаме нужда от тях повече от всякога. Народният гняв ловко използват новите популисти, които позират като хора от народа, говорят както им дойде „отвътре“, прекрачват всякакви норми на приличие.

Показателен е девизът на Салвини: „Европа на здравия разум“. За какво ти е експертиза - взимаш човека от улицата и го питаш какво да правим. Навремето на Ленин се приписва фразата „всяка готвачка да може да управлява държавата“ - новият култ към аматьора възпроизвежда тази лъжа. Защото готвачката може да управлява държавата, такъв е принципът на демокрацията, но първо следва да се понаучи.

- Равният достъп до социалните мрежи, до форумите на медии, където могат да се изявяват и писателят и простакът, как се отразява на публичността?

ИД: Това, че хората могат да се изразят, благодарение на технологията Web 2.0, е чудесно – да коментират, да рейтват, да препращат, да пародират. Бедата е, че в хода на това масовизиране на публичното говорене рухнаха всички авторитети. Мнението на „приятеля“ ви съседства със статията на Гардиън; казаното от нобеловия лауреат - с конспиративната теория, възникнала в главата на леля Пенка. Хората не само са неподготвени по много теми – в интернет ние сме разсеяни, забавляваме се, анонимността ни прави безотговорни. И тази развлекателност на социалните мрежи днес подкопава такава сериозна сфера като публичния дебат.

Оказа се изключително трудно да се въвежда някакъв ред и разум в това ново, постмодерно публично пространство. Вижте само последното безумие у нас – слухът, че новрежците щели да ни взимат децата и да ги дават на гей-двойки. И по никакъв начин не можеш да го опровергаеш, защото веднага те обвиняват, че сам ти си в конспирацията. Обществото обезумява, разпада се на разнопосочни дразнения и става неуправляемо. Но това не е само стихиен процес – направлява го новата форма на таргетирана пропаганда. Слуховете се насочват към определени групи, предварително са идентифицирани като чувствителни към нея. Примерно – мразиш ГЕРБ, обичаш козички, явно си по-податлив да повярваш, че няма никаква епидемия по животните. И значи почват да те обсипват с жалостиви клипове на приритващи козички, клани както турчин не ги е клал. В случая на Кеймбридж аналитика видяхме, че това може да доведе до избор на президент (Тръмп) и на излизане от ЕС (Брексит).

Пак ще направя паралел с времето на комунизма, когато буржоазната интелигенция беше делегитимирана, за да може режимът да прави каквото си ще. Тогава ги вкарваха в лагери като „паразити“, сега авторитетите в демократичните общества просто се смесват с многото гласове на принципа „всички гледни точки“. А както знаем в новия дигитален свят оцелява само най-шумният, най-агресивният.

- Някои твърдят, че щом хората четат фалшиви новини, то значи си ги заслужават. Така ли е?

ИД: Не разбира се. Дълг на интелигенцията е да води гражданите, да им помага да осъзнават интересите си и да разбират света. Знанието не е супермаркет, където избираш обувките, които са ти удобни. Демокрацията в сферата на знанието е бавен процес на просвещение, където тече диалог между елити и народ, а те трябва да си вярват, да се уважават взаимно. Тази връзка днес е скъсана, народът презира елитите си; елитите смятат, че нямат ангажимент към народа, защото са успели в някакви неща и са се издигнали над простаците.

Това е особено видимо у нас, където държавната традиция не е много дълга. Политиците са мафия, журналистите лъжат, учените - тунеядци, съдиите - подкупни, НПО-тата - грантаджии и т.н. Анти-елитизмът звучи революционно, но ефектът му е точно обратният: скъването на връзката между интелигенция и народ бетонира  властта на политиците-популисти. За да е възможна гражданска съпротива, хората трябва да имат своите водачи, своите лидери на мнение, своите авторитети. Когато всинца са маскари, от рационален субект народът се превръща в публика на популисткото шоу. 

- В книгата си твърдите, че политиката се възприема повече откъм тетралното в нея. Ако политиката е изкуство на възможното, то това ли са реалностите в съвремието ни?

ИД: Управленските действия днес са все по-трудни за разбиране поради споменатото усложняване на глобалния свят. Много ли е 1,7% растеж, защо Мудис сложили еди какъв си рейтинг, какви квоти да искаме за домати... И понеже не разбираме какво точно правят политиците, ние съзерцаваме тяхното сценично присъствие: външен вид, страсти, живописни реплики, лични истории.

И това не е само специфика на десните популисти. Знаете ли как беше избран прекрасният либерален Жюстин Трюдо в Канада?

Никому неизвестният младеж предизвиква на боксов мач един консервативен политик- целта му беше чрез мача да се съберат пари за благотворителни цели. Неочаквано за всички не много силният на вид младеж победи бившия военен и се прочу. След една година той вече е начело на либералната партия, след още една - избран за премиер. Г-н Борисов рита футбол, Путин лови риба гол до кръста, Берлускони се отдава на „ла бунга-бунга“ с малолетни девойки.

Но оставете персонажите. Самият смисъл на политиката – сюжетът, така да се каже - се измества от социалните и икономически теми към културните войни, които днес се водят из цялата планета. Трудно е да си представим ползата и вредата от един търговски договор, но войната срещу исляма за спасяването на уж застрашената християнска цивилизация веднага буди емоции - толкова филми сме гледали, лесно влизаме в жанра на историческата възстановка. Емоциите веднага пламват по теми от телесно-битов характер като това да има ли гей бракове, да ваксинираме ли децата си и дали мигрантите идват тук да изнасилват жените ни. Властта винаги е играла театър, за да се легитимира - в книгата си опитвам да проследя ролята на въображението в този процес, измислянето на врагове, от този и от отвъдния свят, начина по който обществата си разказват истории, за да удържат заедността си. Опитвам да разсъждавам как можем да разграничим театъра от същинската политика.

- Правителствата все по-трудно управляват и това е така не само у нас. Необходими ли са нови форми на ръководене и какви могат да са те, според вас?

ИД: Трябва да се намери начин гражданската енергия, родена от демокрацията и усилена от технологията, да заработи в позитивна посока. Засега тя само играе ролята на спирачка. Например гражданите спират строежа на блок върху градинка, понякога с успех. Но рядко се чува за обратното – събрали се хора, измислили нова градинка, намерили финансиране, наели архитект.

Канализиране на гражданската енергия в позитивна посока изисква някаква промяна в начина на взимане на управленски решения. Референдумите, в които някои се кълнат, днес действат негативно; в обществените обсъждания пък се събират малко хора без истинска представителност. Според мен в управлението на обществените дела трябва да се остави изначално някаква част решения, които да са инициативи отдолу. От Порто Алегре например тръгна идеята за партиципативните бюджети на общините – една част от парите (само малка част, не целия бюджет, което би било рисковано!) да се разходват по инициатива на гражданите. Имаме едни пари – какво искате – детски дом, театър, паметник, спорна площадка, да оправим тротоарите... Говорим за обществена педагогика, първа стъпка в обръщането на негативната енергия в позитивна.

Другото е, че трябва да учим децата от малки не просто на медийна грамотност, но и на критическо мислене. Когато ти кажат, че българите са най-велики, древни, потентни... да си способен да направиш рефлексивен ход - чакай сега, защо ми е приятно да чуя това? Дали пък не ми го казват, за да кликна върху сайта им? А дали в такъв случай е вярно?

- Има ли разпад на демократичните ценности и как мислите – докъде може да доведат откровените парадокси на демокрацията?

ИД: Парадоксът е в това, че хората искат все повече демокрация, а навсякъде по света все по-често избират лидери на твърдата ръка. Последният е Нарендра Моди в най-голямата демокрация, Индия.

Не изпълни нито едно от обещанията си, страната му върви надолу, но ето на, преизбраха го. Защо ли? Защото показа че е решителен и силен - прати едни самолети да бомбардират лагери на терористи в Пакистан, отбранява значи честта на страната. Тръмп води търговски и дипломатически войни на всички фронтове, а скоро прати самолетоносач в посока на Иран. Нетаняху в Израел беше уловен в разни корупционни сюжети, но пък решително бие по палестинците. Повечето наши кандидати за евродепутати отидоха в Брюксел да ни „бранят“, един даже каза, че ще брани българския фолклор, не разбрах точно от кого. Усещате ли тенденцията? Политическото опитва да се върне на терена на демокрацията, която го е направила леко излишно, чрез най-древната драматургия – измисля врагове, които да побеждава. Нашият митологичен джендър беше един такъв враг, от който националисти и социалисти ни спасиха, без дори да ни обяснят какво представлява.

Тенденцията е глобална – ре-милитаризира се целият демократичен свят, за начало на нивото на въображението, на бруталните приказки и расистки обиди. Надяваме се всичко да си остане един театър, проблемът е че  все по-често театърът преминава в реалност. Случи се в бивша Югославия, където преиграваха втората световна война както във филма на Костурица „Ъндъргаунд“, случи се  в Украйна, където преиграват сблъсъка на фашисти и комунисти. Културното въображение, за което говоря, не е безопасно – когато стане възможно да си представиш нещо - направил си първата стъпка към това да го извършиш.

*Меритокрация – власт по заслуги.

Последвайте канала на