Един от най-подценяваните филми на ужасите в стил „намерен запис“ (found footage) навърши 15 години.
Този подход в киното е колкото изобретателен, толкова и противоречив за жанра. Макар да води началото си от „Холокост за канибали“ (Cannibal Holocaust, 1980), стилът не добива широка популярност до появата на „Проклятието Блеър“ през 1999 г.
Днес тази тенденция до голяма степен е отшумяла. Макар все още да излизат подобни филми, включително поредицата „V/H/S“, те далеч не са толкова търсени, колкото бяха в началото на миналото десетилетие, пише Screen Rant.
Истинският бум на „found footage“ обаче настъпва през 2009 г. с премиерата на „Паранормална активност“ на Орен Пели. Внезапно Холивуд започва да бълва безброй филми в този формат, за да отговори на новопоявилото се търсене. Продукции като „Последният екзорсизъм“, „Без приятели" и „Както горе, така и долу“ се превръщат в боксофис хитове, защото публиката не може да им се насити.
Поради огромния наплив от „found footage“ заглавия по онова време, много наистина стойностни ленти остават погребани под масата от едновременно излезли продукции. Филми като „Заливът“ и „Тайнството“ придобиха по-голяма популярност сред феновете едва след като прахът от бума се уталожи.
Един забравен филм обаче се откроява над останалите като най-добрия представител на стила. Първоначално представен на филмовия фестивал „Трайбека“ на 22 април 2011 г., "Среща със смъртта" (Grave Encounters) на братята Вишъс се е превърнал в култова класика, която заслужава много повече внимание.
Идеята зад "Среща със смъртта" гениална. Филмът проследява група ловци на духове, които изследват изоставена психиатрична болница за своето предаване. Екипът се състои от петима души – оператори, медиум и водещия Ланс Престън. Скоро обаче те осъзнават, че са загазили до уши, оказвайки се в капан между стените на лудницата заедно с дебнещите в нея призраци.
Най-силното качество на "Среща със смъртта" е начинът, по който е заснет. Усещането е като да гледаш едно от многото предавания за лов на духове, популярни по онова време, като „Ghost Adventures“ и „Ghost Hunters“. Героите демонстрират силно изразени телевизионни персони пред камерите, но охранителните камери, наблюдаващи всяка стая, понякога улавят истинската им същност.
Например „медиумът“ се оказва просто актьор, следващ сценарий. Междувременно Ланс е напълно самовлюбен и настоява да останат по-дълго, за да заснемат повече материал за шоуто си, докато не става твърде късно. Филмът е същинска сатира на този тип предавания и точно това му придава такава привлекателна идентичност.
Що се отнася до самия ужас, "Среща със смъртта" успява да накара публиката си да се почувства клаустрофобично и в капан. По средата на филма, за голямо съжаление на Ланс, екипът решава да напусне болницата. Когато обаче отварят вратата, те откриват, че изходът е изчезнал и е заменен от нов коридор, водещ навътре в сградата.
Начинът, по който филмът експлоатира чувството за безнадеждност, е достатъчен, за да ужаси както публиката, така и героите. Идеята, че изходът вече не води навън, а единственият начин за бягство е да скочиш от прозорец на третия етаж към сигурна смърт, е наистина плашеща. А с духовете, които стават все по-активни с напредването на нощта, ужасът дебне зад всеки ъгъл.
„Среща със смъртта“ върши феноменална работа в подсилването на усещането колко страшна може да бъде изолацията. Самата мисъл, че никога няма да можеш да напуснеш дадено място, е плашеща. Призраците, с техния креативен дизайн и стряскащи появи, са само черешката на тортата.
„Среща със смъртта“ е филм, който определено заслужава повече признание. В момента е култова класика, но е толкова изобретателен, че трябва да получи далеч по-голямо внимание. „Среща със смъртта“е безспорно един от най-великите „found footage“ хоръри, правени някога, и 15 години по-късно е също толкова ужасяващ, колкото и през 2011 г.
)