Теди Москов: Блъсна ме кола и се събудих напълно парализиран след 45 дни кома

Един от най-обичаните български режисьори – Теди Москов – е сред хората, които рядко дават интервюта. Историята му обаче е силна, разтърсваща и по особен начин вдъхновяваща. Тя е разказ за вярата, за хумора и за оцеляването – в буквален и духовен смисъл. Част от този разказ откриваме в биографичната му книга „Някои могат, други не“, написана от Димитър Стайков, както и в негови лични споделяния.

Москов прави и важен коментар за свободата и сатирата: „Преди, когато беше антивластта, не можеше да е поръчково. Беше отвътре. Беше невъзможност да мълчиш повече. Сега, когато е свободно, не знаеш дали не е поръчково".

 „Мен ме е спасявал“, казва той за хумора. 

„Христос воскресе. Воистину воскресе, защото някои казват ‘воистина’. Той е в името на истината възкръснал, за да бъде истина“, казва Москов – думи, които очертават дълбоката му връзка с вярата. На въпроса дали вярва в Господ, той отговаря: „Вярвам в силата, която ни държи, която ни е предизвикала и по някакъв начин ни напътства. В Христос вярвам.“

След комата той остава същият човек, но преминава през тежки психически състояния: „Нямах страх, че ще остана парализиран, но имах страхова психоза… не смеех сам да оставам.“ И въпреки това, хуморът – неговият отличителен белег – не го напуска: „Шегувах се… не знам, то е по-силно от мен.“

Още през 1988 г. той пише пиеса с остра алегория за обществото: „За един народ, който всичките му грозоти и ужасяващи постъпки се възприемат като величествени и красиви.“ В нея звучи и една от характерните му метафори: „Тези, които не могат да четат и пишат, стават метачи. Метачите, както метат, превръщат метенето в метеж.“

Животът му е белязан и от семейна история, свързана с репресии по време на комунистическия режим. „Дядо ми го арестуват… после получават картичка от Белене. Майка ми я обявяват за класов враг…“ – спомени, които също оформят неговия мироглед и чувствителност към несправедливостта.