Иран: Един век между империя, революция и съпротива

…

________________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

За да (се опиташ да) разбереш днешен Иран, трябва (да се опиташ поне) да приемеш, че това не е държава, която се носи по течението особено спокойно. Тя… най-меко казано: се люшка, клати и преобръща.

През последните сто години страната преминава от монархия към революция, от светски амбиции към религиозно управление, от съюз със Запада към открита конфронтация. Нито един от тези завои не е бил плавен. Всеки път е било някакъв структурен разлом, разкъсване на системата и изграждане наново от идеологическа нула.

Ще погледнем „само“ последните сто години (и то сбито), защото – ако ще разглеждаме цялата история на Иран – това тук ще се превърне в самостоятелен предмет, който ще разтеглим в цял семестър.

Иран не е там, където е днес, някак си случайно. Той е продукт на натрупвани шокове и преврати, и революции, и войни, санкции и вътрешни противоречия, които никога не са били напълно разрешени.

А сега, през 2026 г., страната май се приближава към нов разлом.

…

През 1921 г. военен офицер на име Реза Шах Пахлави извършва преврат, който ще преобрази Персия в съвременен Иран. През 1925 г. той се коронясва за шах, слагайки край на династията Каджар и основавайки династията Пахлави.

Реза Шах се стреми към бърза модернизация по светски и националистически модел. Вдъхновен от реформите на Ататюрк в Турция, той централизира властта, изгражда железопътна инфраструктура, създава национална армия, ОГРАНИЧАВА ВЛИЯНИЕТО НА ДУХОВЕНСТВОТО и налага западен стил на обличане.

През 1935 г. страната официално приема името „Иран“.

Само дето модернизацията е авторитарна. Племенната автономия е потисната, религиозните институции са маргинализирани и политическата опозиция е елиминирана.

Иран се превръща в държава в преход: вече не периферна бивша империя, но все още не е и стабилна модерна демокрация.

По време на Втората световна война предполагаемите симпатии на Реза Шах към Германия тревожат Великобритания и Съветския съюз. През 1941 г. съюзнически сили нахлуват в Иран, принуждават го да абдикира и поставят на трона неговия син – Мохамад Реза Пахлави.

Младият шах наследява крехък трон. Реалната власт постепенно се прехвърля към парламента; и към един човек: Мохамад Мосадък.

През 1951 г. Мосадък национализира Англо-иранската петролна компания (по-късно BP), настоявайки, че Иран трябва да контролира собствените си ресурси. Решението вдъхновява обществото, но разгневява Великобритания. Започва налагането на международни санкции, а англичаните се обръщат и към САЩ за помощ.

През 1953 г., съвместно с британското разузнаване, ЦРУ организира операция „Аякс“. Това е кампанията, която води до свалянето на Мосадък.

Този преврат с външна намеса обаче се превръща в повратен момент, защото за много иранци той затвърждава един болезнен извод: че когато демокрацията застрашава западните петролни интереси, тя бива премахната.

Този спомен не е изчезнал и до днес.

Превратът, организиран с участието на западни разузнавателни служби, сваля Мосадък и връща властта изцяло в ръцете на шаха Мохамад Реза Пахлави. Той е силно зависим от външната подкрепа, за да продължи да бъде владетел, защото не е достатъчно обичан от народа.

През 60-те години шахът започва „Бялата революция“ – земеделски реформи, избирателни права за жените, образователни кампании, индустриализация.

Иран се урбанизира бързо. Петролът носи огромни приходи. Техеран се превръща в модерен град със силно западно влияние.

Но модернизацията задълбочава неравенствата. Богатството се концентрира около елита, близък до монархията. Масовата миграция към градовете създава социално напрежение. Тайната полиция САВАК жестоко потиска всяка опозиция.

Един религиозен духовник, Рухолах Хомейни, се превръща в гласовит критик на властта. През 1964 г. е изпратен в изгнание, където развива концепцията за „вилаят-е факих“ (властта на праведните).

До края на 70-те години срещу шаха се обединяват либерали, леви движения, студенти, търговци и религиозни среди. Всичките те са срещу шаха по различни причини, но недоволството им е… общо.

През януари 1979 г. шахът напуска Иран. Свален от власт.

През февруари Хомейни се завръща в страна, която е в състояние на революция. В рамките на месеци Иран гласува за създаването на Ислямска република.

Революцията обаче бързо изяжда съюзниците си. Левицата е елиминирана, либералите са изтласкани, а теократичните институции са „укрепени“. Върховният лидер получава върховна власт над всички избираеми органи.

През ноември 1979 г. радикални студенти превземат американското посолство в Техеран и задържат дипломати 444 дни. Кризата фиксира дългосрочна враждебност между Иран и САЩ.

И така… Иран преминава от монархия към революционна теокрация.

През 1980 г. Саддам Хюсеин нахлува в Иран, разчитайки, че революционният хаос го прави уязвим.

Войната между Иран и Ирак продължава осем години и се превръща в изключително кървав конфликт. Използвани са химически оръжия. Загиват стотици хиляди. Но тя само затвърждава революцията и Революционната гвардия се разширява. А дисидентството е смазано. Режимът съчетава национализъм с идеология на мъченичеството.

След смъртта на Хомейни през 1989 г., нов Върховен лидер става Али Хаменей, който остана на власт до онзи ден, когато беше убит при американско-израелските атаки.

През 90-те години се наблюдава ограничено отваряне при президента Мохамад Хатами. Гражданското общество се активизира, а диалогът със Запада изглежда възможен.

Но реалната власт остава в ръцете на неизбираеми религиозни институции.

През 2009 г. спорни избори предизвикват масови протести (т.нар. Зелено движение), но репресиите са бързи и тежки.

Паралелно с това ядрената програма на Иран се превръща в централен международен въпрос. Западът се опасява от военна насоченост, докато Иран настоява, че е за „мирни цели“.

През 2015 г. е подписано ядреното споразумение (JCPOA) и санкциите са частично отменени. През 2018 г. обаче САЩ се оттеглят от споразумението и възстановяват санкциите.

През 2022 г. смъртта на Махса Амини в ареста на „моралната полиция“ предизвиква национални протести. Жените публично свалят хиджабите си. Исканията варират: от реформи до изцяло смяна на режима.

Държавата реагира с арести, екзекуции и ограничения на интернет.

Става видим дълбокият разрив между революционната система от 1979 г. и поколенията, родени десетилетия по-късно.

Външната политика на Иран се основава на стратегическа дълбочина чрез съюзници и прокси сили. Той подкрепя „Хизбула“ в Ливан, милиции в Ирак, режима на Асад в Сирия и хутите в Йемен. Чрез Революционната гвардия Иран упражнява влияние без директна военна намеса.

Тази стратегия има отбранителен и идеологически характер: възпиране на външна атака и разширяване на регионалното влияние. Но също така поддържа постоянна нестабилност.

През последните сто години Иран преминава от монархия към революционна теокрация и санкционирана регионална сила. Tой е едновременно идеологически твърд и прагматично гъвкав; хем изолиран, хем влиятелен; едновременно стабилен и „напрегнат“ отвътре. Днешният Иран не е този от 1979 г., но все още се управлява от институциите, родени тогава.

След десетилетия на санкции, прокси войни и задкулисни удари, онзи ден конфликтът излезе на повърхността. Убийството на върховния лидер, масираните удари и ответните атаки в целия регион са преминаване на една червената линия, която дълго време изглеждаше невъзможна за преминаване.

Бъдещето, разбира се, е невъзможно за предсказване, само дето, ако последните сто години на иранската история ни учат на нещо, то е, че външният натиск не разрушава системата му, а я втвърдява.

Проблемът е, че сега е 2026 г., оръжията са МНОГО по-заплашителни (от бомби, през прокси тероризъм до информационни и хибридни атаки и дестабилизация), та този път залогът не е само Иран, а целият регион, че и Европа.