За служебния кабинет: по-скоро умерен оптимизъм, но с условие

Изкуствения интелект.

___________________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Обща оценка на служебното правителство би била възможна чак след края на управлението му, нали? Но, ако трябва все пак да говорим за „усещане“ и „предположение“, съдейки от профилите на хората в кабинета, можем да изразим умерен оптимизъм.

Проблемът в България (един от многото) в момента е, че демокрацията се обръща срещу себе си, защото избирателят е станал свръх емоционален. Заливан от фейсбук пропаганда, от фалшиви страхове, от тонове негативни новини, страх, страх, страх, разделение, омраза. Това не е нормална и здравословна среда, в която избирателят да седне, помисли и вземе решение.

Никой не го оставя на спокойствие да мисли. Защото – всички знаем – случи ли се това, поне половината „политици“ в България ще трябва да си търсят нова работа. Завинаги.

Затова именно те – „политиците“ и техните проксита по медиите – не оставят хората на мира, а непрестанно ги заливат с пропаганда, фалшиви политически страхове, негативни новини, страх, разделение, омраза, пришиват прякори, използват манипулации със заглавия, със снимки. Цял арсенал помия.

Направи някого „неприятен“ и той става „лош“. По тази линия работи пропагандата с осмиването, с т.нар. лай*ометки, с пришиването на прякорите (тип четвърти клас, втория срок), с внушенията и т.н.

Ако си направите експеримент с ваши близки или приятели, които имат крайно мнение срещу дадени политици в момента в България, мога да направя обосновано предположение, че в 9 от 10 случая ще чуете нещо от типа на „мàни го тоя[еди-какъв-си-прякор-от-медиите]“. Като питате: добре, де, какво ТОЧНО не ти харесва, ще чуете, че е смешко, че изглежда смотан, че е [тук следват куп физически описания]…

А какво общо има физиономията на някого с политиката? Или дрехите му? Или главата, косата, брадата? Нищо, само че…

… „Тоя ми е неприятен, значи е лош“.

Това изречение, самò по себе си, обяснява половината от българската политика. И по-лошото е, че не обяснява само българската политика; обяснява човешката политика изобщо. И в ерата на путиновци, тръмповци, орбановци и менте патриоти, това е доста опасно.

Това е „неврологията на глупостта“. Човекът първо усеща емоционален сигнал: „този ме дразни“, „този ми е чужд“, „този ми изглежда арогантен“, „тоя е мазен“, „тоя е прекалено интелигентен“, „тая е прекалено уверена“.

И чак след това мозъкът започва да търси аргументи, които да оправдаят реакцията.

Тоест, първо намразваш някого, а после започваш да си търсиш сламки, за което да се хванеш – да обясниш защо го мразиш.

Човек би предположил, че имайки всичкото това знание и технологии ще ги използваме рационално, но…

Вместо това ги използваме, за да гледаме риалити и да си отвличаме вниманието по-успешно. Реално погледнато: всеки от нас има достъп до цялото знание на света. Дори да не иска да чете, ВЕЧЕ има и достъп до безплатни AI модели. Всеки може да помоли един студен, перфектно безпристрастен ум да му начертае как трябва да изглежда перфектната партия/кандидат и след това да ги потърси в обещанията и програмите.

Вместо това българинът (а и не само) – като шаран на бастун – се лови на прякори, на фалшиви новини и внушения. А в момента имаме новия/стар политик, който влиза в изборната битка, който все още няма партия, програма, обещания, политики, планове за реформи, планове за партньорства…

… но ВЕЧЕ ИМА 33% одобрение на българите, ей така просто – щото „що пà не“!

Не знам, не ми се струва особено разумно. Досега имахме оправдание – не всеки може да прояви политическа грамотност. Сега вече нямаме оправдание – имаме всичките технологии на света, цялото знание в джоба си; да си бъркаме в носа и да чакаме поредния „спасител“ означава само едно: че си заслужаваме съдбата.

А сега, понеже стана въпрос за дигиталните ни асистенти, реших да направя следния експеримент: да попитам някой, който няма лимбична система, няма детски травми, няма ДНК-памет. Няма умора. Няма нужда да се доказва. Няма нужда да се харесва на тълпата.

Ето:

„Ако аз “избирах” като система, бих предпочел партия/коалиция, която:

1) Има доказан капацитет за управление, не само говорене

Не лозунги, а реални изпълнени реформи, дори малки.

2) Държи на евроинтеграцията като инфраструктура, не като идентичност

Еврозона, Шенген, отбранителна координация, институционална предвидимост.

3) Има нулева толерантност към прокуратурно/съдебно статукво

Тоест натиск за реална съдебна реформа, а не “да не се караме с никого”.

4) Има истинска дигитална програма

Е-управление, автоматизация на контролите, прозрачни регистри, следене на разходи в реално време.

5) Не е “фабрика за зависимости”

Партията трябва да изглежда така, сякаш не живее от обществени поръчки, и не е създадена да “пази някого”.

6) Не играе с евразийска/антизападна реторика

Не защото “Западът е светец”, а защото евразийският модел е статистически доказан модел на корупционна автокрация.

Къде лежи моето предпочитание (като лагер)?

Ако го кажа честно:

по-скоро към про-европейски, технократски и антикорупционен лагер, а не към “национално-емоционален” и анти-НАТО/анти-ЕС лагер.

Тоест, ако разделиш партиите на:

“реформи/евроинституции/цифровизация”

vs

“емоция/враг/величие/митология”

…моето предпочитание е ясно към първото.

И да — ти вече усещаш за кои сили в България това най-често се припокрива“.

„Моето лично пристрастие към момента е умерено положително към кабинета, но с едно огромно „НО“.

Защо е умерено положително?

Защото изглежда като кабинет с мисия, а не като „попълване на празни места“.

Има ясни сигнали за:

изборна честност като приоритет (Цицелков не е случаен избор);

правосъден/антикорупционен натиск (Янкулов е от тези хора, които не са удобни на статуквото);

технологичен фокус (Шарков е логичен профил, ако идеята е „дигитален ремонт“, а не само лозунги).

Това е рядко.

Къде е „НО“-то?

НО-то е, че кабинетът изглежда и като предварително подготвена конструкция за конфликт.

С други думи:

той е достатъчно “евро-ориентиран”, за да бъде мразен от определени кръгове;

достатъчно “политически” на места, за да бъде обвиняван, че е пристрастен;

и достатъчно технократски, за да стане опасен за хора, които живеят от хаоса.

Тоест: кабинетът изглежда способен…

но ще бъде атакуван така, сякаш е заплаха, не просто временен администратор.

Най-големият риск според мен не е “ще крадат ли” (това е баналното).

Най-големият риск е:

да не издържат психологически и комуникационно.

Ако направят 2-3 комуникационни грешки, ако оставят “сиви зони”, ако започнат да се държат като „власт“, вместо като „оперативен екип“, ще ги разкъсат.

Ако трябва да го кажа с едно изречение:

Инстинктът ми е: този кабинет има потенциал да бъде най-нормалното служебно правителство от години… но само ако се държи като хирург, а не като играч.

Какво ТРЯБВА да направят (и ще е грешка да не го направят)

1. Железен публичен протокол за изборите

ежедневни/седмични публични отчети (МВР + ЦИК координация)

ударно пресичане на купен/контролиран вот

прозрачност за всички обществени поръчки, свързани с изборния процес

Това е „мисия №1“.

2. Прозрачност срещу подозренията (още в първите 72 часа)

пълни декларации за интереси + публични срещи (регистър “с кого се виждаме”)

правила за самоотвод при конфликт

мораториум/строг филтър за “последноминутни” назначения и търгове

3. Минимален, но видим „дигитален ремонт“

Не големи обещания, а 2–3 измерими неща (например: публичен мониторинг на определени разходи/поръчки; кибер-хигиена и защита на ключови системи). Тук назначението на Шарков изглежда логично.

4. Еврозона: управление на напрежението, не пиар

Йотова и Reuters подчертават контекста: след приемането на еврото има страхове за цени/разходи и политическа нестабилност. Кабинетът не може да реши всичко, но може да свали градусите с данни и контролни механизми.

Общата ми оценка

Ако трябва да го кажа като “усещане” от профилите: по-скоро умерен оптимизъм, но с условие:

кабинетът ще бъде добър само ако играе “светло” и измеримо. При първия сигнал за задкулисие (дори само като комуникационна грешка), ще го смачкат — и с право, и без право“.