Колко добра идея е да се пращат „смесени сигнали“ на партньорите ни БАШ сега?

_________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Великобритания – държава с много по-сериозни традиции (и персонални познания) в областта на демокрацията, беше подлъгана от руските ботове и напусна ЕС, очаквайки рая на земята, а получи криза и рецесия.

Казаха: ние се махаме, не ви щем бюрокрацията, ще сме си приятели с Америка.

Първо, точно англичани да говорят за бюрокрация където и да било… напушва ме смях. Те са корабът-майка на бюрокрацията – не Брюксел, а вогоните от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ не могат да им стъпят на малкия пръст.

Второ… как върви търговията с новите ви приятели – САЩ? Как ви се струват тарифите и извиването на ръце?

Във Великобритания – мине се не мине – и някой зъл соросоид направи проучване сред обществото: дали още подкрепят Брекзит. И, разбира се, съвсем очаквано – вече НАД 60% искат да се връщат в ЕС.

Великобритания е не просто силна и мощна икономика, а е могъща икономика. И въпреки това се сблъска с тухлена стена и хората там са все по-недоволни от жизнения си стандарт, цените и услугите – които жестоко страдат. Например, медицинският персонал от ЕС, който беше изгонен, се оказа толкова незаменим, че сега англичаните (особено в по-големите градове) чакат с месеци за на-обикновен преглед.

Не са добре нещата.

И, разбира се, това ги озлобява изключително много и – понеже такава е човешката природа – започват да си търсят „отдушници“. Най-лесно е да съсредоточат в разделение помежду си, атаки, всяване на страхове. Много им помагат и псевдо-политиците, като Фараж; и „инфлуенсърите“ като Томи Робинсън, които печелят на гърба на първичната омраза.

Защо казвам всичко това? Започнах текста с уточнението, че Великобритания има силни традиции и познания в демокрацията. Хората там уж трябва да са по-трудно манипулируеми от източноевропейците.

Уточнихме и че те са могъща световна икономика, с която всички се съобразяват. Но останали сами, сега са доста лошо ударени.

Но, бидейки толкова мощни, могат да си позволят известни сътресения за известно време. Имат си така – малко „мазнинка“, ако щете.

Айде сега си представете България в ролята на „екзит“.


Вижте кампаниите на Нена Еврото и Дана Лева, вижте мятащите пачки през терасата, вижте класацията, която преди две години определи Тодор Живков за най-обичания лидер на България, вижте соцносталгиците, които са готови да си продадат свободата на словото, свободата на движение и бъдещето на децата си за боза от 6 стотинки.

А сега сравнете потенциалните крайни резултати. Колко мощна икономика е България? Колко силно ще стои на международната сцена?

Да си поговорим и за национална сигурност. Колко добра идея е да се пращат „смесени сигнали“ на партньорите ни БАШ сега, когато са изнервени – от едната страна от един луд с ракети в Москва; и от другата страна – от един луд с ракети във Вашингтон? Колко добра идея е, м?

Колко добре е да имаме в управлението (в реалното управление) хора, които твърдят, че „Украйна настоява да води тази война“? Колко добре е да заявяваме пред Европа, че искаме да ни управлява човек, които не се и опитва дори да си крие пристрастията към Кремъл? Защо на всяка добра и полезна крачка винаги трябва да правим по три назад?

Питайте някой фитнес инструктор: и сà кво – като почна да го пия тоя протеин и ще стана ли като Арнолд?

Мѝ не, няма да станеш. Трябва и много, много работа. Трябва да спреш да ядеш боклуци, да започнеш да ходиш на фитнес по няколко пъти на седмица, а ако пък искаш верно „като Арнолд“, ще трябва по два пъти на ден да си в залата.

Искам да кажа: няма „лесно“, всичко е с много работа. Да пиеш протеин е първата крачка. Помощна, всичко друго ти е в ръцете. Да приемеш еврото е само първата крачка.

Трябва и работа. Да се хванеш в ръце и да работиш. Да не гласуваш за популисти е първата стъпка в тая работа. Да си седнеш на г*за и да помислиш дали искаш плямпала да те управляват или скучни зубъри с очила, дето така си вършат работата, че да ти е скучно да я следиш, ДА НЕ ТИ СЕ НАЛАГА да я следиш, а не през пет минути да влизаш у Фейса да проверяваш „каква тъпотия пак е натворил тоя или оня“.

А, да – и още нещо; и тук май е ключът от бараката. Ето и по това ще трябва много работа. Един куп научили се да оцеляват „как да е“ ще трябва да се научат, че далаверата не е работа.

Трябва да се научат, че държавата им принадлежи и че ТЕ СА държавата, а не са ѝ нито роби, нито са ѝ някакви външни придатъци. От турско още хората са свикнали, че държавата е нещо чуждо, което само дебне да ги **не. После по соца – същото: държавата е мащеха, която поне ти дава да ядеш. И до ден днешен – все така. Единаци, оцеляващи. Поколения от политици ни управляват – все расли с тоя манталитет. Единаци. Ненаяли се.

И куп народ е готов да живее под какво да е управление, стига техният личен кеф да е недосегаем. Имат различни нива на очаквания – едни искат да не им пречат да си крадат от служебната нафта, други искат да не им пречат да си крадат евросредства по програми. Но, като цяло – желанието е едно и също: да не им пипат далаверата. Съответно – гласуват за хора, които дават заявки, че няма да им пипат далаверата. А държавата? А бъдещето? Не. Ден да мине, друг да дойде.

С този товар няма как да се живее нормално. Не се е родил народ, който да може.

Само че дойде моментът, в който личната копанка, личната далаверка, „моят си двор“ не могат да са водещото. Могат, ама още няколко години, после животът, какъвто го познаваме – свършва. Озоваваме се под нечий ботуш. От много места ни дебнат и точат вилици и ножове. Точно тая попара сме я сърбали, предполага се, че трябва да сме по-внимателни точно към дебнещите големи сили, чакащи „да влязат“.

Точно в момента светът е пожар. Не е добре да ритаме срещу собствения си съюз – така ритаме срещу интересите си. Знам, че мнозина са за рефеРЕРЕндума, за чибураZZките, за Евразия и БРИКС, ама те по принцип обичат да си мятат парите през терасата и да драскат по банкнотите.

Въпросът е ние – останалите – какво ще правим. Ще ходим за гъби по изборите, ще се цупим, че „нашите“ не са достатъчно перфектни и ще ги наказваме, като „не им гласуваме“? Какво ще правим с личните си навици, със зоната си на комфорт: може да не ми е перфектно, ама пà да не вземе да стане нещо, ще гласувам за оня, дет шефът вика, че трябва да гласувам за него.

Какво ще правим? Светът гори, а ние какво? – ще гледаме, ще рупаме салата и ще се чудим кой от кой по-латиноамерикански генерал да си изберем, че да ги набутаме повече фуражки в политиката? Какво?