Мадуро е диктатор, но това не оправдава беззаконието на Тръмп. Кутията на Пандора е отворена за всяка по-слаба държава

…

…

„Кутията на Пандора“…

…

______________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Никой (сериозен наблюдател или обикновен човек) няма да седне да лее сълзи за Николас Мадуро. Това е ясно. Венецуела под неговото управление е пример за превземане на държавата, репресии, икономически срив и политически цинизъм.

Но, колкото и да ни харесва резултатът, начинът, по който бе постигнат, е чудовищен проблем.

Това, което Доналд Тръмп направи във Венецуела, не е просто агресивен ход във външната политика, а нещо далеч, далеч, далеч по-опасно: това си е пряка атака срещу и без това крехката архитектура на международното право и ред в момента.

Извършена без законодателно разрешение в САЩ и без международна санкция отвън! Няма място за сравнения нито с бомбардировките над Белград, нито с операциите в Близкия Изток, извършвани от предшествениците на Тръмп. Всички те най-малкото са били гласувани и разрешени от американските законодатели.

Така светът се плъзга НАЗАД към нова „нормалност“, в която правилата съществуват само когато са удобни. Светът какъвто е бил преди два века.

Ако Тръмп имаше принципен проблем с диктаторите, щеше да води съвсем различна външна политика, нали? В действителност той многократно е демонстрирал възхищение от авторитарни лидери и е търсел близки, дори приятелски отношения с тях: от Путин и Ким Чен-ун до Си Дзинпин и Александър Лукашенко.

Един очевиден парадокс: Лукашенко и Мадуро загубиха изборите по почти идентичен начин, но се обявиха за победители и узурпираха властта. По почти идентичен начин. Само че Тръмп не „отвлича“ Лукашенко. С него дори сключва сделки… да, отмени санкции, ако помните. И го нарича „силен лидер“.

Това подсказва, че целта на Тръмп май никога не е била демократично управление във Венецуела, а е била чисто и просто да има един контролируем режим, който да се ръководи от него (Тръмп) и да обслужва неговите (на Тръмп) лични и икономически интереси, заедно с интересите на кръга около него.

Тръмп иска $$$ от петрола на Венецуела и Америка да играе ролята на регионална сила, която раздава шамари в Западното полукълбо и си взима каквото си иска от когото си поиска.

Да отхвърлим удобната илюзия, че действията на Тръмп са мотивирани от принципна неприязън към нелегитимни режими. Фактите сочат точно обратното. Тръмп не просто не се дистанцира от авторитарни лидери, а открито си ги харесва, възхищава им се и търси близост с тях.

За него силата, бруталността и липсата на демократични спирачки не са проблем, а май-май са си предимство? В неговите очи те означават предвидим партньор, бързи сделки и липса на „досадни“ институции.

Тръмп не се стреми към свят с повече свобода, а към свят с по-малко автономни центрове на власт. Свят, в който управниците не се отчитат пред обществата си, а ПРЕД НЕГО (или поне пред сделката, която им предлага).

В този смисъл Венецуела не е морална кауза, а е предупреждение към другите лидери в Америките, колкото и да го маскират като „опит за възстановяване на демокрация“. А и отвличането на Мадуро стана нещо като първоначален тест: докъде може да стигне едностранната сила, без да срещне реална съпротива.

И ако този модел бъде приет… ако бъде преглътнат с аргумента „целта оправдава средствата“, тогава вече няма значение кой е следващият „лош“. Значение ще има само кой е достатъчно слаб, за да бъде ударен; и достатъчно неудобен, че да бъде представен като диктатор или терорист.

…

Да, да, да!—Мадуро Е авторитарен управник, диктатор, насилник на демокрацията. Той изпразни от съдържание институциите на Венецуела, потисна несъгласието и организира национален разпад. Тук спор няма. Но „начинът“…

Тръмп не получи зелена светлина от Конгреса на САЩ. Не действаше по мандат, одобрен от ООН. Нямаше ясен колективен механизъм за сигурност, нямаше обвързваща международна резолюция, нямаше законово основание в рамките на международното право, което да оправдае едностранна сила.

Това има значение, защото процедурата е единственото, което отделя реда от принципа „силният винаги е прав“.

Щом принципът стане „Знаем кой е лошият, следователно правилата не важат“, ТОГАВА ПРАВИЛАТА ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

Международното право често е осмивано като слабо, беззъбо или чисто символично; и да – често бива нарушавано. Знаем. Но въпреки това продължава да функционира като някаква все пак отправна точка (споделена при това) – минимално съгласие за това какво е допустимо и какво не.

Когато една мощна държава открито го захвърли, щетите не са локални, а са системни и глобални. Ходът на Тръмп във Венецуела изпраща послание, което всяка голяма сила чува ясно: Ако си достатъчно силен, не ти трябва разрешение, а и никой няма да те спре.

Колко му е Китай да си измисли набързо едно „оправдание“ за Тайван? Русия вече няма нужда да измисля нови оправдания за агресията си в Украйна, но колко му е да измисли за който и да било друг съсед, който реши да обяви за „враждебен“ или „историческа грешка“?

Колко му е и Сърбия да нахлуе в Косово, Босна…? Под претекст, че тормозят сръбското малцинство и трябва да им се пренареди правителството.

Щом едностранната смяна на режими се нормализира, всяка силна държава получава готово извинение: Действаме, за да „възстановим реда“.

За малките държави, особено за онези с агресивни или „закрилнически“ съседи, прецедентът на Тръмп е ужасяващ. Той ги лишава от единствения щит, който някога реално са имали: очакването, че правилата, колкото и несъвършени, все пак важат.

И какво се оказа? Че нито един съюз, нито едно обещание и нито един договор вече не са напълно надеждни. Само бруталната военна мощ е надеждна.

Като действа без разрешение от Конгреса, Тръмп подсили опасна тенденция: постепенното разяждане на демократичния контрол върху решенията за война и мир. Той действа като цар, а не като президент.

Има изкушение всичко това да бъде отминато с едно махване с ръка: „Мадуро си го заслужаваше“. Но това е опасно. Международният ред се срива, когато правилата бъдат захвърлени.

Не защитаваш демокрацията, като подкопаваш принципите, които я правят възможна. Не укрепваш закона, като го нарушаваш „правилно“. И не изграждаш по-безопасен свят, като учиш всички, че силата, а не легитимността, е последният арбитър.

Да, свят без Мадуро е за предпочитане. Но свят, в който всеки силен лидер може едностранно да решава кой къде да управлява, в крайна сметка ще се окаже много по-лош.

Кутията на Пандора е отворена.