Между Индия, Европа и Китай: обръчът се свива около Русия

___________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

На пръв поглед всичко изглежда рутинно. Владимир Путин лети до Индия, присъства на отдавна планиран двустранен форум, говори за „стратегическо партньорство“, енергийно сътрудничество, оръжейни доставки и ядрена енергетика. Изглежда като нормална дипломация между двама стари партньори, нали?

Само дето 2025 г. не е 2010 г., а днешна Русия не е Русия, която някога балансираше сравнително спокойно между Изтока и Запада. При това посещение не става дума за рутинно сътрудничество, а за оцеляване.

Само дни след като Москва потвърди срещата в Делхи, Европейският съюз отново заяви намерението си напълно да спре руския газ до 2027 г. И това е краят на последния системен икономически лост на Русия върху Европа. Ограниченията върху петрола, въглищата и технологиите вече в голяма степен са факт. Газът беше последната артерия. Когато тя се затвори, Русия ще загуби политическата си гравитация върху континента, който оформи цялата ѝ постсъветска стратегия.

Днес това уравнение е обърнато. Бавното, болезнено и скъпо отделяне на ЕС от Русия е почти завършено. Ерата на енергийния шантаж приключва не с гръм и трясък, а с бюрократичен финт (и крайна дата).

Това е фонът, на който трябва да се чете визитата на Путин в Индия.

Днес Индия е най-важният голям, незападен икономически партньор на Русия. От 2022 г. руският петрол залива индийския пазар на силно намалени цени, което смекчава световните енергийни сътресения за Делхи и помага на Москва да пренасочи износ, който преди е отивал на Запад. Двустранната търговия нарасна рязко и все по-често се осъществява в национални валути, след като санкциите затвориха доларовите и евровите канали.

В отбраната Русия остава ключов доставчик: системите С-400, модернизацията на авиацията, съвместното производство на ракетата BrahMos. В гражданската ядрена енергетика руската компания Росатом се позиционира да строи малки модулни реактори за зеления преход на Индия.

Но въпреки този мащаб Индия не е заместител на Европа. Тя е нещо много по-ограничено: транзакционен противовес.

Външнополитическата доктрина на Делхи се гради върху „стратегическа автономия“. Индия купува от Русия, партнира си със САЩ, членува в БРИКС и в Шанхайската организация за сътрудничество, докато едновременно задълбочава военното си сътрудничество със Запада в Индо-Тихоокеанския регион.

Индия не влиза в лагери, а си пазарува измежду тях. И напуска доставчиците, когато цената надхвърли ползата. Както вече направи с иранския петрол под натиска на САЩ.

За Русия това означава, че Индия осигурява паричен поток и външнополитически декор, но не и геополитическо убежище. Индия няма да абсорбира икономическия шок от оттеглянето на Европа. Няма да жертва отношенията си със Запада, за да спасява Москва. Тя ще купува, когато е евтино и ще си тръгва, когато не е.

Помните ли: през август 2023 г. Китай публикува обновена официална карта, която тихомълком включи целия остров Болшой Усурийски остров – територия, която Русия твърди, че е уредена с граничното споразумение от 2008 г., разделило острова между двете държави.

Същата карта обаче „разшири“ китайските претенции и в Южнокитайско море, както и в спорни райони с Индия. Пекин нарече това „техническа актуализация“. Москва не каза нищо съществено.

Картите никога не са просто карти. Те са политически сигнали. Китай натиска. Китай започна да натиска за евтини цени, за неравноправно партньорство, а вече и за територии. Този „голям приятел“ на Русия, Китай, така ловко я подхлъзна, че на Путин още му се вие свят. Какво може да очаква от следващия си такъв „голям приятел“, Индия? А вече няма избор, всичките големи приятели на Русия ще идват от онази посока и ще са с имперски манталитет. Приятелството с Европа свърши; Путин го самоуби.

Днес Китай е най-мощният икономически и политически партньор на Русия в конфронтацията със Запада. Купува енергия, доставя критични компоненти, поема износа, който вече не може да стига до западните пазари. Но Китай е и възходяща имперска система сама по себе си, която исторически не възприема слабостта като повод за защита, а като възможност за пренареждане. Или иначе казано: надушат ли слабост, слабият ще трябва да се спасява. А дали ще може? И въобще, това, което про-руските говорещи глави се опитват да втълпят на последователите си – че Китай и Русия са някакви си идеологически „братушки“ и затова Китай ще помага (на всяка цена едва ли не) на руснаците…

… са празни приказки за наивници.

Русия открива най-старото правило на асиметричните съюзи: по-малкият партньор става все по-зависим, а по-големият – все по-безразличен.

Системата на Путин работеше, докато използваше конфронтацията със Запада за вътрешнополитическа манипулация. Системата не беше изградена за трайно изключване от Запада. Загубата на достъп до европейски капитал, технологии, пазари и политическа архитектура тласка Русия в свят, в който властта вече не е буферирана от споделени норми, а е оголена до сурови йерархии. В този свят винаги има някой по-силен и все по-често това е Китай.

Посещението в Индия ще донесе изявления за приятелство, енергийни договори, ядрени реактори и оръжейни сделки. Ще бъде представено като доказателство, че Русия не е изолирана. И в тесния дипломатически смисъл това ще е вярно. Русия ще има партньори. Ще има търговия. Ще има срещи на върха.

Но геополитиката не се измерва в броя ръкостискания, а в качеството и количеството на зависимостите.

Някога Европа зависеше от руския газ. Тази зависимост приключва. Днес Русия зависи от азиатските пазари, за да поддържа военната си икономика. Тази зависимост нараства. Посоката на риска вече е обърната.

По-важният въпрос не е дали Русия може да оцелее при тези условия. Почти сигурно може. Въпросът е каква Русия ще се появи от другата страна на това пренареждане: континентална сила със запазено стратегическо пространство или икономически вързан за Азия и политически ограничаван от най-могъщия си „приятел“ производител на суровини. Снабдител. Бензиностанция с ракети.

Индия няма да спаси Русия от тази траектория. Китай няма да я стабилизира. А Европа няма да се върне. Илюзията за стабилност се поддържа от хореографията на срещи на върха и споразумения.

Реалността обаче е: бавното стесняване на възможностите. Русия не е военно обкръжена. Тя е икономически смачкана и геополитически сгъната. Това е по-тих, по-търпелив вид натиск.

В такива системи най-опасният момент не е колапсът, а дългата фаза на привидна адаптация. Когато всичко все още изглежда, че работи…

… просто вече не в посоката, в която някога е работило.