Президентът наложи вето на част от измененията в Закона за отбраната и въоръжените сили

Следва пълният текст на мотивите:

М О Т И В И

за връщане за ново обсъждане в Народното събрание на разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, приет от 51-вото Народно събрание на 30 октомври 2025 г.

Уважаеми народни представители,

Режимът на компенсациите отваря възможност за полагане на извънреден труд, без той да се заплаща. Новият ред не пресича по никакъв начин потенциално високия брой компенсации в определени формирования с голям некомплект.

Уважаеми народни представители,

Държавният глава Румен Радев върна за ново обсъждане в Народното събрание разпоредби от приетия на 30 октомври т.г. Закон за изменение и допълнение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.

В мотивите си държавният глава изтъква, че са направени стъпки в правилната посока, целящи подобряване на синхрона между компетентните органи в сферата на отбраната, както и създаване на регулация относно дейността на Върховното главно командване.

Президентът отчита и необходимостта от усъвършенстване на регламентацията относно пределната възраст за военна служба, за насърчаване развитието на академичния състав, както и по отношение на прецизиране реда за разпределяне на служебното време, за отчитането и компенсирането му, за ползването и отлагането на отпуски. Това обаче не бива да става по начин, ощетяващ военнослужещите.

Досегашната законодателна практика за покачване на пределната възраст за военна служба не доведе до решение на проблема с некомплекта във Въоръжените сили, а създава и предпоставки за застой в системата, стагнация в обновяването на командния състав и невъзможност за кадрово развитие на офицерския състав. Промените в начините за отчитането и компенсирането на служебното време и новия ред за ползване на отпуските са предпоставка за ощетяване на военнослужещите и създават условия за допълнителна демотивация.

Държавният глава изтъква в мотивите, че приетите промени, макар и да преследват значими за отбраната цели, на практика могат да задълбочат проблема с недостига на човешки ресурс в армията и следва да бъдат допълнително преосмислени от законодателя.

Подкрепям усилията на законодателя в посока усъвършенстване на уредбата, регулираща отбраната и Въоръжените сили на Република Българя, защото това е необходимо условие те да могат да изпълняват вменената им от Конституцията задача – ефективно да гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и да защитават нейната териториална цялост (чл. 9, ал. 1-2 ). С приетия Закон за изменение и допълнение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗИД ЗОВСРБ) са направени стъпки в правилната посока, целящи подобряване на синхрона между компетентните органи в сферата на отбраната, както и създаване на регулация относно дейността на Върховното главно командване.

Независимо от това, не мога да се съглася с отделни разпоредби от ЗИД ЗОВСРБ. Считам, че продължаването на заложения начин на увеличаване на пределната възраст за военна служба привилегирова определена категория военнослужещи, което е несправедливо и демотивиращо за останалия състав на Въоръжените сили. Немалка част от разпоредбите, свързани с новия режим на отпуските и компенсациите ще засегнат неблагоприятно най-натоварените звена в отбраната, които оперативно и стратегически са ангажирани с поддържането на основните ежедневни функции на въоръжените сили. Поради това съм длъжен да реагирам на всеки опит за регулации, които биха се отразили негативно върху правата и законните интереси на настоящите и бъдещи български военнослужещи, като предлагам на Вашето внимание следните аргументи в тази връзка:

1. Споделям идеята за установяване на насърчителни мерки, свързани с развитието на академичния състав, и особено подкрепата на военнослужещи с доказан принос към развитието на образованието и науката във военно-образователната система. Поради тези причини, считам за положително разширяването на обхвата на категорията хабилитирани военнослужещи, които да имат право да се ползват от възможност за по-висока пределна възраст за военна служба (§ 33, т. 1 ЗИД ЗОВСРБ).

С § 33, т. 2 ЗИД ЗОВСРБ се увеличава пределната възраст за военна служба на всички военнослужещи, неупражнили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Тя става с 5 години по-висока от посочените възрасти в ал. 1 и 2 и със 7 години по-висока от посочената в ал. 3. Като положителна следва да бъде оценена възможността напускането на системата на войниците (матросите) да бъде отложено с 5 години, вместо с досегашните 3, доколкото именно за тази категория лица е предвидена и най-ниската пределна възраст.

От друга страна, новият текст на чл. 160, ал. 4 завишава прекомерно възможния предел на възрастта за всеки офицер със звание „генерал“ („адмирал“), който ex lege достига 67 години, без значение дали въпросното лице заема академична длъжност. По своя обхват това законодателно положение е безпрецедентно в сравнение с повечето държави членки на НАТО и ЕС. Вярно е, че с тези промени законодателят продължава един подход, заложен през 2020 г., посредством който се предоставя универсално право на всеки военнослужещ, отговарящ на условията за пенсиониране, да отложи напускането на системата за срок, пропорционален на пределната му възраст за военна служба в чл. 160, ал. 1-2 от ЗОВСРБ, независимо от индивидуалния му потенциал за предаване на опит и независимо дали неговата длъжност налага обективна необходимост, той да остане на нея по изключение. Поставяйки като решаващ критерий вида на званието и желанието на самия военнослужещ, а не обективните характеристики на длъжността, тази мярка не разреши проблема със запълването на високия брой вакантни длъжности.

Считам, че новото увеличаване на пределната възраст на военнослужещите, неупражнили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е прекомерно и създава условия за противопоставяне на различните категории военнослужещи. За лицата, притежаващи висше офицерско звание, които не заемат хабилитирана длъжност, рангът веднъж е взет предвид от законодателя при регламентиране на по принцип по-високата пределна възраст в чл. 160, ал. 1, т. 6-9 от ЗОВСРБ. На практика той се отчита още веднъж като решаващ критерий за самото удължаване. Това в крайна сметка ще е демотивиращо и непропорционално за онази част от офицерския състав, отговарящ на изискванията за по-високи звания, но които не биха могли да бъдат усвоени преди напускането на системата на командния състав, останал на длъжност след навършване на пенсионна възраст. Само по себе си отлагането на напускането на системата на висшия команден състав посредством прекомерно увеличаване на максималната им възраст би осигурило формална непрекъснатост за конкретната командна позиция, но същото не би гарантирало по-висока ефективност в придобиването, обучението и използването на новопридобито въоръжение и техника, каквито цели заявява вносителят на предложението.

Не е изненада също, че измененията на чл. 160, ал. 4 ЗИД ЗОВСРБ не са статистически или финансово аргументирани. Въпреки необходимостта да бъдат подложени на задълбочен дебат, те са направени по реда на чл. 79, ал. 1 ПОДНС, за да бъде заобиколено провеждането на процедура на обществени консултации по реда на чл. 18а и сл. от Закона за нормативните актове и за да не се случат двете четения на законопроекта, както повелява чл. 88, ал. 1 от Конституцията. Именно това е наложило и последващото постфактум ангажиране на Министерството на отбраната с посочените промени, но в качеството на заинтересована страна. Макар и превърнало се в традиция, считам че такова отклонение от конституционните и законовите разпоредби на нормотворческия процес не е допустимо по отношение на разглеждането на предложения, които имат важни последици за сферата на отбраната и въоръжените сили.

2. Не са предложени мотиви, обосноваващи приетото предложение за промяна на чл. 141, ал. 6, т. 3 ЗОВСРБ, посредством която се редуцира законовият срок, след изтичането на който няма да могат да се приемат лица, изпълнявали военна служба (кадрова военна служба). Този срок се променя от 10 на 3 години, което допълнително стеснява кръга от лица, които биха могли да се върнат на действителна служба. Така, тази промяна се конфронтира със заявеното в мотивите, че като цяло промените целят облекчаване на изискванията за постъпване на военна служба и намаляване на некомплекта.

С § 63, т. 2 ЗИД ЗОВСРБ се задава правилото, че войниците (матросите) се обучават за присвояване на първо сержантско (старшинско) звание в професионалните колежи. Принципно подкрепям идеята на законодателя да бъдат спазвани необходимите държавни образователни изисквания за завършена степен на професионална квалификация, като условие да бъдат присвоявани звания. Приложена на практика обаче, тази разпоредба ще доведе до задълбочаване на проблема с некомплекта в армията. Причината е, че годишният капацитет за обучение на войнишкия състав за сержанти в колежите е недостатъчен, т.е. броят на завършващите войници в колежите е по-малък от броя на напускащия по пределна възраст сержантски състав. За да бъде преодолян реално този проблем, са необходими нормативни изменения, отчитащи съществуващите проблеми в системата.

3. Очевидно е, че съществуват проблеми, които налагат усъвършенстване на регламентацията относно реда за разпределение на служебното време на военнослужещите, за отчитането и компенсирането му, както и на реда и условията за ползване и отлагане на отпуски. Считам обаче определени разпоредби в ЗИД ЗОВСРБ за ощетяващи военнослужещите.

Съгласно § 38 ЗИД ЗОВСРБ се възприема забрана за компенсиране с намалено време на служебното време над нормалната му продължителност от 8 часа до общата му продължителност от 12 часа. Навярно целта на законодателя е чрез заличаването на основанието за компенсиране да бъде способствано да не се полага такъв труд и така да се спазва установената нормална продължителност на служебното време от 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица (чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ). Нито законодателят, нито действителността обаче може да изключат такива случаи, в които военнослужещият е задължен да полага извънреден труд, включително поради съществуващия некомплект. Социалната цена на отпадането на тези случаи за компенсиране ще следва да бъде платена пак от самия военнослужещ.

Израз на този подход е и възприетата уредба относно режима на ограничено компенсиране с намалено време на положените дежурства (§ 39, § 40, § 41 ЗИД ЗОВСРБ). Отвъд него остават редица случаи на полагане на извънреден труд от военнослужещи. Установява се срок за компенсиране на дежурствата до два месеца след края на календарния месец, в който е положено дежурството, по изключение поради обоснована необходимост или неотложни служебни причини, като след изтичането на този срок правото на ползването му се погасява по давност (§ 40 относно чл. 196, ал. 2 и 3). По този начин неравно третирани ще са военнослужещите, които са в обективна невъзможност да ползват формално полагащите им се компенсации в поставения 2-месечен срок, поради спецификата на подготовката, даваните дежурства и необходимостта от обезпечаване на изправния брой техника. Не на последно място, в новата редакция на чл. 196, ал. 2 се залагат редица определения като „обоснована необходимост“, „неотложни служебни причини“, които създават условия за неясноти и субективизъм при прилагането им от командирите (началниците).

Макар и да има за своя легитимна цел реалното упражняване на правото на платен годишен отпуск от военнослужещите и предотвратяването на злоупотребите с ползването му, новият режим ще има за обективен резултат затрудняване на носенето на службата в определени звена на армията. Предвидените основания за отлагане на отпуска в чл. 198б, ал. 3 не обхващат всички възможни случаи, при които военнослужещият е бил в обективна невъзможност да ползва изцяло или отчасти полагащия му се отпуск. Това от своя страна ще има за резултат погасяването на тези права на военнослужещите на основание чл. 198в, независимо дали те са имали някаква вина за това.

Фокусирайки се върху последствията от проблема – потенциалните възможности за злоупотреби с компенсации и отпуски, законодателят по същество задълбочава истинския проблем, свързан с недостига на човешки ресурси в армията. Когато Парламентът създава, изменя или отменя правила, той има задължение да съобрази специалното положение на военната служба при минимално засягане на трудовите права на военнослужещите. От една страна, новите регулации относно допустимата междуседмична почивка, възможностите за компенсиране на извънреден труд и пр. се отклоняват значително от разпоредбите в Кодекса на труда и в Закона за държавния служител. От друга – уредбата относно ползването на отпуските става в известен смисъл аналогична на тези общи правила. И в двата случая обаче не са уредени необходимите изключения, които биха гарантирали упражняването на тези възможности в пълен обем от определени категории военнослужещи, което в крайна сметка би било в интерес на военната служба като цяло. Нееднократно Конституционният съд в своята практика подчертава, че законодателят дължи да уреди сходните случаи по еднакъв начин, а различните – по различен, тъй като само по този начин може да се гарантира равенството пред закона и да се осигури справедливост в обществото (Решение № 3 от 2013 г. по к.д. № 7 от 2013 г.; Решение №10 от 2022 по к.д. 21/2021 г.). Поради тези причини считам за негодни приетите законови средства за постигне на иначе легитимните цели относно подобряване на реда за компенсиране с намалено служебно време, както и относно условията за ползване и отлагане на платения годишен отпуск.

Това са мотивите ми да упражня правото си по чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България, като върна за ново обсъждане § 28, т. 2, § 33, т. 2, както и § 38, § 40 и свързаните § 39 и § 41, както и § 42, § 43, § 44, § 45, § 63, т. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, приет от 51-вото Народно събрание на 30 октомври 2025 г.