Империя в задръстване. Путин остава без приятели и без доставки

________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Хиляди камиони стоят затапени на границата между Казахстан и Русия, под есенното слънце. Прочетохте правилно, да – „хиляди“. Двигателите изключени. Шофьорите спят по кабините. Товарите – запечатани. Доставките за руската военна машина са спрени, да. Сивият канал за микрочипове, части за дронове и санкционирана електроника е затворен.

С години Путин плашеше съседите – в Казахстан – да си траят и да му се подчиняват. Сега обаче същите тези съседи са изплашени, но не от него, а от западните санкции.

И…

… Казахстан направи тихо онова, което западните санкции сами не успяха: стисна руската военна икономика за логистичното ѝ гърло.

Според „Комерсант“ и „Диалог.ua“ кризата расте. На казахско-руската граница хиляди камиони, натоварени с китайски стоки (включително критично важни компоненти за руската военна индустрия) са блокирани. Казахските инспектори вече проверяват 99% от превозите, с особен фокус върху стоки с възможно „двойно предназначение“: електроника, дронове, микрочипове, машини.

Месеци наред тези „конвои“ преминаваха свободно през евразийски митнически съюзи и „приятелски“ търговски коридори. Тази ера обаче приключи. Дори най-надеждният съюзник на Москва в Евразийския икономически съюз изведнъж взе да се държи като зъл митничар от ГКПП в ЕС.

„Сивият внос“ на Москва, сенчестата търговия, която поддържа дроновете ѝ във въздуха и танковете ѝ работещи… вече се улавя в мрежата.

Казахстан не иска да бъде ударен от санкциите на ЕС или САЩ. Посланието от Брюксел и Вашингтон е ясно: помогнеш ли на Русия, ще си платиш. Никой не им е виновен; никой не ги е карал да зверстват и безчинстват, че да се превърнат в пария на света.

И така…

… Казахстан се подчинява на санкциите. Методично, дискретно и смъртоносно за руската логистика.

Светът притиска Москва чрез бюрократична дисциплина. Как да не се радваш на чувството за хумор на този 21 век?

Дори Китай – уж партньор без ограничения – добави обида към болката, като затвори по-голямата част от граничните си пунктове заради национален празник, което допълнително парализира доставките. От 1 до 8 октомври Китай затвори повечето си гранични пунктове.

Резултатът: руският военнопромишлен комплекс, и без това задушен от санкции, вече се задъхва.

Генералите на Путин твърдят, че Русия можела да произвежда ракети, танкове и дронове безкрайно. Истината обаче май е друга? Как ще произвеждат, ако не могат да внасят? Да бяха развивали производство и наука – разбирам, но…

Домашната им военна индустрия е куха. Всеки ключов компонент (чипове, навигационни системи, оптични сензори) зависи от чужди части. Две години Русия се държеше на повърхността чрез внос през приятелски държави. Но дори приятелите ѝ вече се страхуват.

Когато Казахстан започва да проверява всеки камион, а Китай „гледа настрани“, руската военна машина забавя ход. Това не е грандиозно поражение, разбира се. Нямаме холивудски фойерверки. Това е тихо поражение. Спрели камиони, празни складове и застинали фабрики. И на фронта става пусто и студено… И в Кремъл страхът започва да пълзи нагоре.

Политическият анализатор Чаленко писа наскоро, че властта на Путин зависи от мрежите от олигарси, силовици и индустриални босове, които поддържат системата. Докато печелят, са лоялни. Когато започнат да губят пари или достъп до западните пазари, лоялността се изпарява.

Тази митническа криза ги удря директно. Всеки забавен товар означава изгубени пари, прекъснати договори, недоволни клиенти. Олигархичната екосистема, която финансираше войната на Путин, започва да се задушава в логистика. Да не говорим, че на олигарсите взе да им писва все да се чудят кога ще им дойде ред за падане от балкона.

И силовиците го виждат. Те някога виждаха в Путин човека, който прави Русия страшна. Сега го виждат как прави Русия незначителна. Не може вече да гарантира нищо; нито сигурност, нито благополучие, нито дори доставки. Тази слабост е заразна.

Но реалността говори на друг език – езика на опашките, недостига, нямането, глада, страха, езика на путинската безсмислена война. Някои руски транспортни компании вече опитват през Монголия. По-дълъг и скъп маршрут, който пак подлежи на проверки. То това си е малко като да „лекуваш“ огнестрелна рана с тиксо.

Дори визуално ефектът е унизителен. Путин изгради легитимността си върху контрол. А сега не може да контролира дори граничен пункт с Казахстан – държава, която би трябвало да му е съюзник.

Непобедимият образ на Путин бе построен върху двата мита, че: може да надживее санкциите и че съседите му не могат без него. И двата умират пред очите ни.

Русия вече не е центърът на тежестта в Евразия. Тя е черната дупка, около която всички се учат да орбитират, без да бъдат погълнати. Преди властта на Путин идваше от страха на другите да го предизвикат. Сега слабостта му идва от страха им да бъдат свързани с него.

Дълбок обрат. Логиката на принудата (сърцето на путинизма) се е преобърнала.

Дори Китай, който някога демонстрираше „приятелство без граници“, вече пресмята всяка своя стъпка, за да избегне американски ответни мерки. Казахстан избира спазване на правилата пред лоялността. Централна Азия, някога собственост на Кремъл, сега гледа към Запада. И слуша.

На Путин му остават пропагандата и параноята. И двете са му верни, но нито една не доставя микрочипове.

А безкрайните редици от камиони по степта са малко повече от просто логистичен проблем. Те са си нещо като метафора. Показват режим, който се движеше по инерция, но сега заседнал между отрицанието и разпада. Всеки камион е малко парче от по-голямата картинка: „мрежата на приятелството“ на Русия се разпада в инстинкта за самосъхранение.

А Путин още вярва, че може да надживее всички – и Запада, и Украйна, че дори и законите на икономиката. Човекът, който обещаваше да направи Русия недосегаема, я направи… недосегаема, но в един друг смисъл – никой не иска да я докосва.