В дебата често попадат имена като Тейлър Суифт и Charli XCX. Наскоро Сабрина Карпентър защити артистите, заявявайки, че ако хората не са готови да чуят нечия музика, може просто да не натискат бутона play'.
По отношение на рекорди, Елвис Пресли се откроява с между 200 и 300 албума и най-много заглавия в Billboard 200. Джони Кеш и Франк Запа също имат над 100 издания, като при Запа по-голямата част излизат посмъртно, пише Far Out Magazine.
Истинските шампиони, обаче, често са непознати за масовата публика.
Японският експериментален музикант Merzbow има над 400 албума, гръцката певица Nana Mouskouri – около 450, а най-плодовитият от всички е китаристът Buckethead с повече от 650 издания, повечето част от неговата „Pike Series“.
Макар описван от Аксел Роуз като хаотичен и труден за сътрудничество, Buckethead очевидно предпочита да говори чрез музиката си – и с това си осигурява рекордно място в историята.
И така, плодовитостта остава нож с две остриета – едновременно начин за поддържане на живо изкуството и риск от пренасищане.
Свръхпредлагането на музика се превърна в една от най-обсъжданите теми в индустрията днес. Някои виждат честото издаване на албуми като начин да се поддържа интересът на публиката, докато други предупреждават за риска от умора сред слушателите.
Историята обаче доказва, че продуктивността далеч не е нов феномен – The Beatles издават по един, а понякога и по два албума годишно, докато Prince поддържа подобно темпо в продължение на десетилетия. В наши дни социалните мрежи създават илюзията, че времето тече по-бързо, а изданията изглеждат още по-чести.
Продуктивността носи и друго предимство – оставя богат архив, който често се превръща в златна мина след смъртта на артисти като Дейвид Боуи или Елвис Пресли. Въпреки това, прекаленото издаване на музика може и да навреди на наследството, ако липсва достатъчно материал за опора.
)