Съединението – един от най-важните етапи за историята на Балканите

_______________________

Утре е не какъв да е ден, а един от най-важните и великите в българската история и един от най-важните за историята на Балканите. Не само за най-новата, а въобще за цялата история.

За съжаление, 6 септември в съзнанието на мнозина е нищо повече от почивен ден, в който да се поразходят. Хубаво е да си поприпомним някои неща, пък било и в сбит вариант. Съединението е тема… обширна; няма да стане с едно махване на ръката да си опишем всичко. Книги, посветени на него, има – цели библиотеки да се запълнят с тях. Сега няма да сме нито оригинални, нито изчерпателни, но нека все пак да сме обърнати към събитието и да си го припомним.

…

На 6 септември 1885 г., в град Пловдив, е направена решителна стъпка, която преначертава картата на Балканите и бележи едно от най-значимите събития в новата история на региона: Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Това е кулминацията на години напрежение и революционно планиране.

След Руско-турската война от 1877–1878 г. България е освободена от близо пет века османско владичество.

По време на Берлинския конгрес (юни–юли 1878 г.), доминиран от Великите сили, картата на Балканите е преначертана. България е разделена на три части:

Княжество България – автономна васална държава под върховенството на Османската империя, със столица София;

Източна Румелия – автономна област под прякото управление на султана, с административен център Пловдив.

Македония и части от Тракия – върнати изцяло под пряка османска власт.

Това разделение предизвиква дълбоко недоволство сред българите. Санстефанският договор е разпалил надеждите за национално единство, само за да бъдат разрушени за броени месеци. Отделянето на Източна Румелия се превръща във фокус на общественото напрежение, особено сред българското мнозинство в областта.

В началото на 80-те години на XIX век националните настроения нарастват значително. Започват да се появяват тайни организации, посветени на каузата за обединение на Източна Румелия с Княжеството.

Най-значимата сред тях е Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), основан в Пловдив през 1885 г. от Захари Стоянов – революционер, писател и участник в Априлското въстание от 1876 г. Комитетът координира тайна пропаганда, изгражда местни ядра и подготвя почвата за народно въстание.

БТЦРК умело привлича не само революционери, но и търговци, интелектуалци и части от местната администрация. Тяхната стратегия се основава на две основни убеждения:

Масовата подкрепа на българите в Източна Румелия ще направи съпротивата минимална.

Бърз и решителен преврат може да постави Великите сили пред свършен факт.

В нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. революционерите преминават към действие. Под ръководството на майор Данаил Николаев, командир на източнорумелийската милиция, въоръжени групи поемат контрола над Пловдив, столицата на областта.

Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, назначен от Османската империя, е поставен под домашен арест, но не оказва съпротива. Кръстевич, самият българин по произход, по-късно заявява, че „няма да действа срещу своя народ“.

На сутринта на 6 септември превратът вече е успешен и без проливане на кръв. Обявено е създаването на Временното правителство на Южна България, оглавено от д-р Георги Странски. Изпратени са телеграми до княз Александър I Батенберг, владетел на Княжество България, с призив да подкрепи Съединението.

В началото княз Александър се колебае, осъзнавайки, че актът може да разгневи Великите сили и особено Русия. Но народният ентусиазъм и бързото развитие на събитията не му оставят избор. В рамките на дни князът пристига в Пловдив и официално приема управлението на обединените територии.

Иронично, държавата, която воюва за освобождението на България – Царска Русия – се противопоставя категорично на Съединението. Александър III е разгневен от ролята на княз Батенберг, възприемайки я като акт на независимост от руското влияние. В отговор Русия изтегля своите военни офицери от българската армия, оставяйки младата държава сама.

Реакциите на останалите Велики сили са различни:

Великобритания подкрепя Съединението, виждайки го като начин да ограничи руското влияние на Балканите.

Австро-Унгария подхожда предпазливо, предпочитайки дипломацията пред военен конфликт.

Османската империя, изненадващо, се въздържа от намеса, най-вече поради натиск от Великобритания и Австро-Унгария.

Въпреки дипломатическите усилия, актът на Съединението остава свършен факт. България сама променя границите си без предварително международно одобрение – смела стъпка, която оспорва следвоенния ред, наложен в Берлин.

Съединението тревожи съседна Сърбия, която се опасява, че една по-силна България ще наруши баланса на силите в региона. На 14 ноември 1885 г. сръбският крал Милан Обренович обявява война, очаквайки лесна победа над младата и слабо въоръжена българска армия.

Следва обаче изненадващ обрат. Въпреки оттеглянето на руските офицери, българската армия – подкрепена от доброволци и бърза мобилизация – размазва сърбите.

Най-значимата битка се разиграва при Сливница (17–19 ноември 1885 г.), където българските войски отблъскват сръбското настъпление и преминават в контранастъпление, навлизайки дълбоко на сръбска територия.

Под натиска на Австро-Унгария България се съгласява на примирие през декември. Букурещкият мирен договор (март 1886 г.) възстановява предвоенните граници, но най-важното е, че де факто признава Съединението.

Събитията от септември 1885 г. и последвалата Сръбско-българска война имат дълбоки и трайни последици:

Постигнато е национално единство. Съединението изпълнява, макар и частично, идеалите от Санстефанския договор и полага основите на съвременната българска държава.

Победата при Сливница показва, че България може да действа самостоятелно и да защитава себе си, въпреки липсата на руска подкрепа.

Разривът с Русия бележи нов етап във външната политика на България, отваряйки път за по-тесни връзки с Австро-Унгария и Германия.

Девизът „Съединението прави силата“, по-късно изписан на фасадата на Народното събрание, се превръща в траен символ на българската държавност.

Съединението от 1885 г. е не просто политически акт, а е дълбоко утвърждаване на националната воля срещу външни диктовки. То доказва, че една малка и наскоро освободена държава може да оформи собствената си съдба, дори в сянката на империи. И не само това, но и да заеме позиция на регионална сила, с която всички наоколо да се съобразяват. Съединението и последвалата война със Сърбия, в която тя е разгромена и размазана, показват на всички – от Великите сили до съседите ни – че младата държава България е сила, с която всички ще трябва да се съобразяват.