В сянката на Хирошима остават хилядите корейци, станали жертви на атомната бомба. Техните болка и страдания продължават и до днес, докато се борят за признаване и справедливост. Историята им е част от една по-широка картина на войната, окупацията и човешката цена, пише Би Би Си.
В 08:15 часа на 6 август 1945 г., докато ядрена бомба пада като камък през небето над Хирошима, И Джун Сон е на път към началното училище. Днес, на 88 години, тя маха с ръце, сякаш се опитва да прогони спомена.
Шокът и първите спомени
„Атомната бомба… това е толкова ужасяващо оръжие“, спомня си И Джун Сон.
Опустошението, причинено от бомбардировките над Хирошима и Нагасаки, които слагат решителен край на Втората световна война и японското имперско владичество над големи части от Азия, е добре документирано през последните осем десетилетия.
По-малко известен е фактът, че около 20% от непосредствените жертви са корейци.
Оцелелите от атомната бомба, заедно с техните потомци, продължават да живеят със дългата сянка на този ден – борят се с обезобразяване, болка и десетилетна битка за справедливост, която остава нерешена.
Г-н Шим сега живее в Хапчон, Южна Корея - малък окръг, който след като се превръща в дом на десетки оцелели като него и г-жа И, е наречен „Корейската Хирошима“.
„Смятам, че това се дължи на излагането на радиация, но кой може да го докаже?“, пита Хо Чанг. „Трудно е да се провери научно – необходимо е генетично изследване, което е изтощително и скъпо“.
Цената за Корея
Отхвърлени и у дома
Със стигмата идват бедността и трудностите. А после – болести без ясна причина: кожни заболявания, сърдечни проблеми, бъбречна недостатъчност, рак. Симптомите са навсякъде – но никой не може да ги обясни.
С времето вниманието се насочва към второто и третото поколение оцелели.
Хан Чон Сон, оцеляла от второ поколение, страда от аваскуларна некроза на тазобедрените стави и не може да ходи без да се влачи. Първият ѝ син е роден с детска церебрална парализа.
В отговор на запитване от BBC, министерството заяви, че преди 2019 г. „не е имало правна основа за финансиране или официални разследвания на подобни случаи“.
Мир без извинение
„Сега, през 2025 г., Япония говори за мир. Но мир без извинение е безсмислен“, казва Джунко Ичиба, дългогодишна японска мирна активистка, посветила живота си на застъпничество за корейските жертви на Хирошима.
Ичиба отбелязва, че в японските учебници все още се пропуска историята на колониалното минало на Корея, както и съдбата на жертвите от атомната бомба – като казва, че „тази невидимост само задълбочава несправедливостта“.
„Баща ми тъкмо се приготвяше да тръгва за работа, но изведнъж се върна тичайки и ни каза веднага да се евакуираме“, спомня си тя. „Казват, че улиците били пълни с мъртъвци — но аз бях толкова шокирана, че единственото, което помня, е как плачех. Просто плачех и плачех“.
По думите на г-жа И, телата на жертвите „се разтапяха, така че се виждаха само очите им“, докато взрив със сила, равна на 15 000 тона тротил, обгръща града с 420 000 души население. Останалото след експлозията са трупове, толкова обезобразени, че не могат да бъдат разпознати.
Изминаха 80 години, откакто Съединените щати взривяват „Малчугана“ (Little Boy) — първата атомна бомба, използвана в историята на човечеството — над центъра на Хирошима, убивайки незабавно около 70 000 души. Десетки хиляди други умират в следващите месеци от радиационно облъчване, изгаряния и дехидратация.
Корея е японска колония в продължение на 35 години, когато е хвърлена бомбата. По приблизителни оценки, по това време в Хирошима живеят 140 000 корейци – много от които са се преместили там заради мобилизация за принудителен труд или за да оцелеят в условията на колониална експлоатация.
„Никой не поема отговорност“, казва 83-годишният оцелял Шим Джин Tе. „Нито страната, която е хвърлила бомбата. Нито страната, която не е успяла да ни защити. Америка никога не се е извинила. Япония се прави, че не знае. Корея не е по-добра. Те просто прехвърлят вината – и ние оставаме сами“.
За г-жа И шокът от онзи ден не е избледнял – той се е отпечатал в тялото ѝ като болест. В момента тя се бори с рак на кожата, болестта на Паркинсон и ангина, състояние, което се дължи на лошо кръвоснабдяване на сърцето и обикновено се проявява като болка в гърдите. Но по-тежко от физичката болка е, че страданието не е спряло с нея. Синът ѝ Хо Чанг, който се грижи за нея, е диагностициран с бъбречна недостатъчност и е на диализа, докато чака трансплантация.
Министерството на здравеопазването и социалните грижи заяви пред BBC, че е събрало генетични данни в периода между 2020 и 2024 г. и ще продължава проучванията до 2029 г. То заявява, че „ще обмисли разширяване на определението за жертви”, така че да обхване и второто, и третото поколение оцелели, само „ако резултатите са статистически значими”.
От 140 000 корейци, които се намират по време на бомбардировката в Хирошима, много от тях са точно от Хапчон. Оградена от планини и с малко обработваема земя, областта е трудно място за живот. Реколтите са изземвани от японските окупатори, сушите опустошават земята, и хиляди хора напускат селските райони. Те заминават за Япония по време на войната. Някои от тях са насилствено мобилизирани, а други са примамени от обещания като „ще ядете по три пъти на ден и ще може да пратите децата си на училище”.
Но в Япония корейците са приемани като граждани от втора категория – често получават най-тежката, най-мръсната и най-опасната работа. Г-н Шим разказва, че в Хирошима баща му работи във военна фабрика като принудителен работник, а майка му заковава пирони в дървени сандъци за боеприпаси. След бомбата, това разпределение се превръща в още по-опасна и често фатална за корейците работа.
„Корейските работници трябваше да събират телата на мъртвите“, разказва г-н Шим, който е директор на клона на Асоциацията на корейските жертви от атомната бомба в Хапчон. И допълва: „В началото използваха носилки, но телата бяха твърде много. Накрая започнаха да ги събират с лопати за боклук и ги изгаряха в училищни дворове. Това го правехме най-вече ние, корейците. Повечето дейности по разчистване след войната и работата с боеприпаси бяха възложени на нас“.
Според изследване на Фондацията за социално подпомагане на провинция Кьонги, някои оцелели са принудени да разчистват отломки и да събират трупове. Докато японските евакуирани намират подслон при свои роднини, корейците, които нямат близки в района, остават в града – изложени на радиоактивния прах и с ограничен достъп до медицински грижи. Комбинацията от тези условия – лошо отношение, опасен труд и структурна дискриминация – допринася за непропорционално високия брой смъртни случаи сред тази общност.
Според данни на Асоциацията на корейските жертви от атомната бомба, смъртността сред корейците достига 57,1%, в сравнение с общата смъртност от около 33,7%. Около 70 000 корейци са изложени на въздействието на бомбата. До края на същата година около 40 000 от тях са починали.
След бомбардировките, които довеждат до капитулацията на Япония и последвалото освобождение на Корея, около 23 000 корейски оцелели се завръщат по родните си места. Но не са посрещнати с отворени обятия. Обявени за обезобразени или прокълнати, те се сблъскват с предразсъдъци дори в собствената си родина.
„В Хапчон вече имаше колония за прокажени“, обяснява г-н Шим. „И заради тази стигма хората смятаха, че и оцелелите от бомбата имат кожни болести“. Той допълва, че тази стигма кара много от пострадалите да мълчат за страданията си, като предполага, че „оцеляването е било по-важно от гордостта“.
Г-жа И споделя, че го вижда „със собствените си очи“. „Хора, които бяха силно обгорени или изключително бедни, бяха третирани ужасно“, спомня си тя. „В нашето село имаше хора с толкова дълбоки белези по лицето и гърба, че само очите им се виждаха. Отказваха им брак, страняха от тях“.
„Синът ми не е направил нито една крачка през целия си живот“, казва тя. „А свекърите ми се отнасяха ужасно с мен. Казваха ми: "Роди увредено дете, самата ти си увредена – тук ли дойде, за да съсипеш семейството ни?". Онези времена бяха истински ад“, спомня си тя.
В продължение на десетилетия дори корейското правителство не проявява активно внимание към своите собствени жертви, тъй като войната със Севера и икономическите трудности са с по-висок приоритет. Едва през 2019 г. – повече от 70 години след бомбардировката, Министерството на здравеопазването и социалните грижи публикува първия си доклад за установяване на фактите. Това проучване обаче е основно базирано на въпросници.
Но две отделни изследвания показват, че жертвите от второ поколение са по-уязвими към заболявания. Едно от 2005 г. установява, че те са много по-склонни към депресия, сърдечни заболявания и анемия в сравнение с общото население, а друго от 2013 г. открива, че степента им на регистрация с увреждания е почти два пъти по-висока от средната за страната.
На този фон г-жа Хан е възмутена, че властите продължават да искат доказателства, за да признаят нея и сина ѝ за жертви на Хирошима. „Моята болест е доказателството. Увреждането на сина ми е доказателството. Тази болка се предава през поколенията – и е видима“, казва тя. „Но не я признават. Та какво да направим тогава – да умрем, без дори да бъдем признати?“.
Едва миналия месец представители от Хирошима посещават за пръв път Хапчон, за да положат цветя пред мемориала в града. Макар че бившият премиер Юкио Хатояма и други представителни лица да са били на мястото преди това, това е първото официално посещение на действащи японски полици.
Тя подчертава, че дошлите официални лица не са направили нито признание, нито са поднесли извинение за отношението на Япония към корейците преди и по време на Втората световна война. Въпреки че няколко бивши японски лидери изразяват извинение и съжаление, много южнокорейци смятат тези жестове за неискрени или недостатъчни без официално признаване.
Това се вписва в широко разпространеното усещане за липса на отговорност по отношение на японското колониално наследство. Хо Чон Гу, директор на отдела за подкрепа към Червения кръст, призовава: „Тези въпроси… трябва да бъдат разгледани, докато оцелелите все още са живи. За второто и третото поколение трябва да събираме доказателства и свидетелства, преди да е станало твърде късно”.
За оцелели като г-н Шим не става въпрос просто за компенсация, а за признаване. „Паметта е по-важна от обезщетението“, казва той. „Телата ни помнят през какво сме минали. Ако забравим, ще се случи отново. И един ден няма да има никой, който да разкаже историята“.
)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
,fit(1280:721)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)