Свиването на американското влияние: САЩ се отдръпва, а светът избира по-тихия тиранин

____________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Не толкова отдавна САЩ виждаха себе си като незаменимата нация. Лидер в глобалната дипломация. Шериф на свободния свят. И – в зависимост от това кого ще попитате –благосклонна суперсила или арогантна империя с позлатена усмивка.

Но днес…

… днес, през 2025 година, илюзията за американската незаменимост (било то с положителен или отрицателен знак) бързо избледнява. А в създалата се празнина, Китай не просто прави крачка напред, Пекин вече реди тухлите на паралелен световен ред.

Последният анализ на Ана Палацио в Project Syndicate (препечатан от Eurointegration под заглавие The price of Trump’s mistakes: how US leadership decisions opened the door for China’s global rise) описва ситуацията ясно: Америка на Тръмп отвори вратата за глобалния възход на Китай.

Но това не е просто история за импулсивната външна политика на един човек, това е разказът за оттегляща се суперсила, настъпващ авторитарен съперник и свят, който може и да не харесва никой от двамата… но избира по-тихия.

Да започнем с онова, което Палацио улавя точно: САЩ се отдръпват. Под управлението на Доналд Тръмп (както в първия му мандат, така и сега) американската външна политика не се ръководи от глобално лидерство, а от транзакционен национализъм (тоест, външнополитически подход, който поставя на преден план краткосрочните ползи и двустранните споразумения за сметка на дългосрочните стратегически цели и многостранното сътрудничество).

Изчезнаха принципите (родени малко след Студената война) на либерален интернационализъм и ред, основан на правила. На тяхно място имаме едностранни действия. Например бомбардировката на ирански ядрени обекти. Имаме и икономически национализъм. Например унищожаване на вериги за доставки и затрудняване на технологичен износ, съсредоточавайки се в химера за това как всички трябвало да си докарат производствата в САЩ.

Имаме и институционално презрение: заплахи за напускане на НАТО, орязване на помощ за развитие…

Америка на Тръмп не изгражда коалиции. Тя сключва сделки и изисква плащания. Тя говори за „печалба“, а не за политика и изграждане на по-добър свят.

Ако можем да сложим слоган на Тръмповата Америка, то той ще да бъде: „Ще ви защитим, но какво ще получим в замяна?“

Това нанесе тежък удар върху американската „мека сила“, особено в Глобалния юг, където постколониалната чувствителност пречи на местните да приемат вече на сериозно приказките На Вашингтон за „демокрация“. Най-малкото защото Вашингтон замразява помощ за тези държави и им коства… буквално животи на техни граждани. Приказките за демокрация откъм САЩ вече няма да се приемат дори с насмешка. Просто спират да се приемат.

САЩ излиза и от международни форуми. Страните от Африка до Югоизточна Азия забелязват и се преориентират.

И тук се появява търпеливото китайско предложение, но то не е така спокойно и безопасно, както го описва Ана Палацио в статията си. Но за това – след малко.

В този стратегически вакуум влиза Китай – търпелив и въоръжен с примамливата приказка: „Ние не сме Западът. Не ви поучаваме. Ние строим“.

Инициативата „Един пояс, един път“ финансира инфраструктура от Кения до Казахстан.

9 милиарда долара кредит за Латинска Америка, БЕЗ ИЗИСКВАНИЯ ЗА ЧОВЕШКИ ПРАВА.

Договори за „добросъседство“ с държавите от АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия).

Десетки институти „Конфуций“ преподават език и „подбрана“ култура.

И това работи. Според китайското външно министерство, над 100 държави и международни организации вече подкрепят китайската GSI (Global Security Initiative, Глобалната инициатива за сигурност). Вероятно сред тях има и такива, които са уморени да избират между проповедите на Вашингтон и бомбите на Москва. За тях авторитаризмът на Пекин и финансирането без въпроси са не толкова одобрение на идеологията на Си, колкото сделка. Без морализаторство.

Китайската „бяла книга“ по национална сигурност обаче го заявява директно: Китайската комунистическа партия е двигателят на вътрешната стабилност, а западната „намеса“ е източник на глобална нестабилност.

Междувременно, във Вашингтон, доктрината на Тръмп продължава да размива границите между импулсивна агресия и импулсивна прагматика. Вземете коментара му към Зеленски: „Защо не ударите Москва?“ След всичките приказки, че Зеленски не държал никакви карти (помните фиаското в Белия дом).

Това е прозорец към светогледа на Тръмп: конфликтът е театър за него. Веднъж е на едно мнение (настроение, по-скоро…), после – на друго.

Дори последната му помощ за Украйна – уж победа за Западния свят – е обгърната в мъгла. Както посочи „Шпигел“, ползите изглеждат силно наклонени в полза на американския военен сектор, докато ЕС поема повече от сметката. Отново в главата на Тръмп е „каква полза ще има за нас?“, а не „как да направим света по-добър?“

И това се усеща. И затова Китай започва да запълва отварящата се празнина в световното лидерство. Защото бруталното печалбарство се набива на очи. Прекалено силно.

Но нека сме честни: Китай не е миротворец.

Тук аргументът на Палацио трябва да е по-рязък. Да, Китай говори за многостранност в световното управление вместо за сфери на влияние. Но все пак милитаризира Южнокитайско море, оказва икономически натиск върху Австралия и заплашва Тайван с езика на „не се отказваме от употребата на сила“.

Да, Китай казва, че защитава справедливостта. Но не и за уйгурите, изчезналите дисиденти или 1,4 милиарда души, които живеят под наблюдение.

„Нехегемонистичният“ възход на Китай е, в най-добрия случай, маска. Маска на амбиции, прикрити в конфуциански спокоен тон.

Ако сте държава от Глобалния юг – например Гана или Перу – какъв е изборът ви?

1. Америка: някога носител на ценности, днес предлагаща условия и хаос.

2. Китай: средства, инфраструктура и без въпроси (но утре може да поиска лоялност).

3. Русия: енергия, горива и разрушение.

Кого ще изберете?

Това е моралната ерозия, за която предупреждава Палацио. И е права. Когато САЩ се оттеглят от собствените си ценности, не губят само влияние. Губят моралния контраст, който някога възпираше авторитаризма. Тоест, те вече не са по-добрите, които да дават себе си за пример.

В свят, където никоя сила не е „чиста“, последователността става валута. А Америка я губи.

И какво следва?

Ако САЩ искат да останат ключов играч в многополюсен свят, трябва повече от войници и търговски инструменти. Нужно е морално преосмисляне. Да инвестират отново в меката сила: културна дипломация, помощи, програми за обмен. Да възстановят доверието в институциите: НАТО, ООН, съюзи за демокрация. Да представят външната политика като услуга, А НЕ КАТО СДЕЛКА.

И най-важното: да спрат да третират глобалното лидерство като риалити шоу.

Китай ще продължи да се разширява. Това не е прогноза, това е факт. Истинският въпрос е дали светът ще позволи на Пекин да зададе тона? Или Западът ще си върне гръбнака?

Историята няма да запомни удара на Тръмп по Иран или договорите на Си в АСЕАН като изолирани действия. Тя ще запомни кой е водил с яснота (и кой си е сменял мнението през пет минути), и кой е предложил на света нещо по-добро.