Славеят на Славейков паниран е по-сладък

Днес Димитър Воев щеше да навърши 60. Но това не е „такъв“ юбилей. Няма нужда да вдигаме чаши, няма нужда да ни се разтваря сърцето в чиния.

Вместо да вдигнем чаша за юбилей, ще се хванем отново за думите му – онези същите, дето ръсят сол в раните. Добре дошли в света на Воев, където истината се вади с клещи, усмивката е грим върху отчаянието, а патриотизмът е менте и е евтин кич, сервиран с гарнитура от лъжа.

Много съвременно, нали? Воев почина през 1992 г., а текстовете му… все едно днес ги е писал.

Тъжно е, когато едни протестни текстове или текстове, които са тежка социална сатира, са актуални 30+ години по-късно, защото това означава, че толкова десетилетия нищо не се е променило. Или… след като се е променило веднъж, се е променило и още веднъж и… се е върнало в начална позиция.

Тъжно.

Пак сме там.

„Патриотичната песен“ е в края на този текст. Ще разберете какво има предвид…

…

Воев не просто пя; той прогаряше. Гласът му не беше най-съвършеният, нито музиката най-комерсиалната. Но пък беше вярна на времето – а времето, както знаем, беше лъжец. „Нова генерация“ не търсеше одобрение, а огледало. Те не ви искаха лайковете, искаха ви срама. И ви го връщаха. С лихва.

А днес… пак са актуални.

И не както The Rolling Stones са актуални, защото музиката им е вечна, а защото текстовете на Воев (за наше голямо съжаление и още по-голям срам) са верни за „времето“. Днешното, за наш ужас.

Ако Воев беше жив днес, щеше ли да навърши 60? Или щеше да умре повторно, удавен от пошлостта, която така яростно мразеше? По всичко личи, че пейзажът, който описваше, не се е променил особено. Само е станал още по-фотогеничен – удобен за Instagram story-та, с филтри на забрава.

Да, навремето се смяташе за луд. Или за объркан. Или просто за глас от подземието. Ала онова подземие се оказа по-светло от парламента, по-чисто от министерски мерцедес, по-човешко от политическа декларация.

Днес, когато всички имат трибуна, никой няма какво да каже. Огледайте се – всеки е „журналист“ във Фейса, демагог и философ, производител на „истини“ и алтернативни „истини“.

И пак никой няма какво да каже… само бял шум.

А Воев казваше. Не се оплакваше. Не мрънкаше. Държеше острието на думите – нож, дълбаещ гърлото на времето.

Можеше да бъде забравен. Но не стана. Не и напълно. Времето го връщаше пак и пак. И пак. Упорито оцеля в плейлистите на едно поколение, което не го познаваше, но го усещаше. Всяка дума, всяка рима, всяка шепа болка, хвърлена като камък в езерото на тъпотията.

И защо оцеляват такива като него? Защо не потъват като останалите в архива на българския културен преход? Защото Воев не се продаваше. И когато не се продаваш, не те връщат на касата. Няма касова бележка. Има само истина.

Понякога си мисля, че дори да беше жив, пак щеше да остане сам. Сам сред пълчища от измити биографии, сам сред медийните спонсорирани патриоти, сам сред момчетата с анцузи, сочещи с дебел пръст как се живее „по български“.

И пак щеше да ни е нужен. За да ни каже, че не е нужно да си Навални, за да си опасен за системата. Нужно е само да не мълчиш.

Нужен е.

За да ни припомня, че днес зад всяко „обективно“ решение на съд или институция, може да стои чиста проба невежество, съчетано с малодушие и правене на „услуги“ на силните на деня. И че страхът е лош съветник и още по-лош поет.

Днес Воев щеше да вижда как „патриотизмът“ отново изскача от буркана с туршия и се разлива по екрана като прокиснало кисело мляко. Щеше да вижда как славеят на Славейков вече не пее, а се продава – паниран, в менюто на поредния чалга-национализъм. И щеше да се смее. Глухо. През зъби. Както само той можеше.

Ето я и „Патриотичната песен“. Нищо „особено“, само огледало. Погледнете се в него, ако ви стиска:

Плътно до своето рамо си ти,

златни нашивки и голи гърди.

С камшик дирижираш грозни деца,

със стиснати зъби те пеят сега:

"Ние сме болен продукт

на своето време и вашия труд.

Градски устроени празни съдби,

със смъкнати гащи, навели глави.

От срам."

Човек със анцуг грухти през града,

с дебел пръст ме сочи на свойта свиня.