Общество на изчакване: Как мързелът, далаверите и спекулата разяждат България отвътре

___________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Има един особен вид разпад, който се просмуква тихо чрез апатия, заобиколни пътища, измами и една невидима, почти горда, липса на ангажимент към развитието.

Ако искате да видите ясен „моментен кадър“ на този разпад, просто отворете днешните новини.

От едната страна имаме „лекар“ от Ловеч – обвинен, че е прибирал пари без квалификация. Тоест, без етика, без какъвто и да е ангажимент към обществото, което би трябвало да лекува.

От другата – сто и петдесет хиляди души в България, които просто не искат да работят или учат (въпреки че пазарът на труда е жаден за квалифицирани кадри, въпреки че социалните и икономическите условия все повече се затягат около гърлото на всички ни).

А на заден план – почти космическа ирония: цените на имотите (и на живота, като цяло) скачат до абсурдни нива, не заради здравословно търсене или истински икономически растеж, а заради чиста спекулация – типичната нагласа „да забогатеем бързо“, която определя духа на епохата ни.

Перфектната буря. И ние стоим точно в окото ѝ. Новата гордост: „Не ми се бачка“… Статистиката е зашеметяваща: почти една четвърт от най-младите българи (в трудова възраст) нито работят, нито учат, нито преследват някакво смислено развитие.

Някои са действително в капан – бедност, болести, лошо образование – но много други просто… се носят по течението. Без мотивация. Без стремеж. Без желание да жертват днешния комфорт за утрешен просперитет.

„Не ми се бачка“ вече не е просто признание, прошепнато над бирата в кръчмето, докато разпускат с приятели. Това е „лайфстайл“. Публикува се с гордост в TikTok. Шегуват се с това. Нормализират си го. Лафчета като „Че кой работи при живи родители бе?!“ и т.н.

Голямото обещание за свобода и възможности след комунизма някак се изроди в свобода да бъдеш безполезен. Свобода без отговорност. Възможност без усилие. За някои.

А държавата? Да, има вина. Но истината е твърде проста: Никакво общество не може да бъде изтеглено към бъдещето против собствената си воля.

Скандалът с „доктора“ от Ловеч не е изолиран случай; той е само ежедневното лице на по-дълбока болест: култът към далаверата.

Защо да станеш истински професионалист, като можеш да станеш професионален измамник?

Това е заради манталитета, който го позволява. За далаверите в самия държавен апарат да си говорим ли? По-лошото: за далаверите сред магистратите и органите на реда – онези, които уж ни пазят от измамниците… За тях да си говорим ли?

Но обществото гние не само заради престъпниците си, а и заради своите безмълвни съучастници. Ние. Вие. Те. Всички.

Докато Не-Ми-Се-Бачка поколението се рее – още неразбрало дали всичко, дето лети, се яде – и докато далавераджиите, менте докторите, менте полицаите и менте политиците се правят, че работят, реалната икономика се задушава.

Пазарът на имоти е идеалното огледало.

Цените на апартаментите стигнаха абсурдни нива – не защото заплатите са скочили, не защото производителността е нараснала, а защото спекулантите решиха, че е добро място за правене на пари.

Фондове, богати физически лица, дори чуждестранни купувачи: купуват, за да препродадат. Купуват, за да задържат. Купуват, за да чакат следващия „балък“. А междувременно младите семейства, които искат да работят, които искат да учат и да строят живот тук, остават зад борда.

Как една учителка може да си позволи двустаен в София днес? А една медицинска сестра? Един инженер? Отговорът е: не може. Или се давят в дългове, ИЛИ ЕМИГРИРАТ.

Държавата – с нейните менте политици – гледа отстрани и от време на време прави по някоя менте кампания „да върнем младите в България“… И ден да мине, друг да дойде – керванът си върви.

А тези, които остават? Те плащат, за да издържат онези, които избират да не работят, да не учат и да не участват. Сметката обаче идва. Страшното не е къде сме днес. Страшното е накъде отиваме, ако нищо не се промени.

Обществата, както домакинствата, не могат да оцелеят вечно, когато малцина носят товара, а мнозина само консумират.

Не можеш да строиш болници, да ремонтираш пътища, да защитаваш граници, да плащаш пенсии или да създаваш иновации с далавери.

Нужни са инженери. Лекари. Земеделци. Учители. Строители. Учени. Нужни са хора, които стават в 6 сутринта. Които жертват уикендите си. Които вярват, че днешното усилие ще направи утрешния ден по-добър. Когато едно общество загуби способността си да цени такива хора и вместо това възхвалява мързеливите, измамниците и спекулантите, то подписва собствената си смъртна присъда.

Икономиката има нужда от строители, а не от мародери. Обществото има нужда от граждани, а не от паразити.

Цените на апартаментите може да се катерят до небето, но цената на колективния мързел ще бъде много по-висока. И няма далавера на света, която ще успее да купи обратно бъдещето на цяла държава и народ.