В демографската пустиня е трудно и за родители, и за деца

– възрастните измират болни от лошокачествения живот, който повечето водят, а деца не се раждат. Не се раждат, защото условията за отглеждането им в татковината ни, са меко казано, кошмарни. И е така от над поне три десетилетия насам.

– независимо дали се случва в частни или обществени заведения. Това са особен род гьонсурати, на които никога и по никакъв повод не им пука за общия ни живот, за другите, защото за тях са важни само собствените им егоистични персони. На принципа "Не е важно аз да съм добре, а на Вуте да му е зле", те пращат нарочно болните си деца в яслите и градините, за да заразят не само останалите деца, а нерядко и персонала.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на novini.bg

Геройство и отговорност е в България да се раждат и отглеждат деца. Неслучайно от десетилетия насам сме в ужасяваща демографска криза и по този убийствен показател сме на първо място в света.

Дойде ли пък зимния сезон родители, баби и дядовци тръпнат в ужас от вирусите и схемите, които цялата фамилия трябва да начертае, за да издрапат през лошото време и да оцелеят.

Ей такива ненормалности се случват в местата за колективно отглеждане, както обичам да се шегувам с яслите и градините.

За мен такива млади хора са героите на „нашето време”.

Известно е също така, че персоналът, на който плащаме и поверяваме децата и внуците си и особено в детските ясли, където дечицата са почти бебета, нерядко нарочно отварят врати и прозорци, когато малчуганите са запотени, та на другия ден да дойдат половината от тях и да им е по-лека работата.

Лесно е да си вееш шапката егоистично и безсъвестно без никакви ангажименти към други хора. Трудното е да отгледаш и възпиташ човек, работейки и градейки кариера в нашето общество, въпреки всичките препъни камъни и прегради по пътя си. А в демографската пустиня, в каквато се превърна България през последните десетилетия, си е направо цяло чудо, че все още се раждат и отглеждат деца от нормални, отговорни хора. Тях трябва да подкрепи цялото общество, всички ние, за които е важно България да има бъдеще.

Малко са фирмите и работодателите, които се отнасят съпричастно към продължението на българския род и толерантно позволяват отсъствия на родителите. А те са твърде чести като периодика – например се оказва, че съвсем малките дечица в яслите годишно имат 50% присъствени дни и 50 на сто отсъствия. Колко са работодателите, които следвайки собствените си търговски или производствени интереси, биха позволили толкова отсъствия?

На входа на обществените заведения, които посещават децата, стоят едни други недобросъвестни елементи под формата на медицински сестри, възпитателки, учителки, които вместо да следят прецизно кое дете е болно и да не го допускат при останалите, си затварят очите и … знаете какво става после.

Не е смешно нищо от изброеното дотук, в него се препъват всички нормални семейства в държавата, решили да изпълнят дълга си към род и родина.

Проблемът не е еднозначен, но затова пък прилича на Параграф 22, от който излаз няма.

Те, нормално, искат да градят своя кариера, да имат свой професионален път. Но и като отговорни граждани да отгледат и възпитат добри деца.

У нас преобладаващата част от младите родители бързат да тръгнат на работа веднага щом изтече законовият срок за майчиство/бащинство, защото в повечето случаи това е въпрос на социално и битово оцеляване. Рядко има баби и дядовци, които вече са пенсионери и на които могат да поверят малките за отглеждане и възпитание, затова младите семейства се обръщат към детските ясли и градини.

Чудно е обаче, какво и как трябва да работят младите родители, за да отгледат децата си?!