Защо по другите соц държави има музеи на социалистическия терор, а в България – на социалистическото „изкуство“?

… те кълват като шаран на бастун.

…

...

Да, защо? Терорът тук „изкуство“ ли е бил?

Музей-->древни-->възхищение. Схващате ли?

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

„Знаете ли го тоя виц за Манчестър Сити:

Знаете ли какво нямаше преди трийсетина години? Русофили.

Идеята на шегата е, че Сити си беше средняшки отбор винаги и завинаги, ама се наляха едни пари преди (не много) време и станаха шампиони и пак, и пак. И… хоп!—изведнъж започнаха да се появяват „фенове на Ман Сити“.

Помирисвате ли разликата?

Ще се самоцитирам от ето този текст:

какво нямаше преди 15 години? Spotify, TikTok, Instagram, фенове на Ман Сити.

Да сложиш нещо в музей, без обяснение, е равностойно на това да го възвеличиш.

____________________

1. харесва ли ни да чуваме името на героят Капитан Димитър Списаревски от устата на Радев?

2. Радев каза: „Списаревски стряска всеки, който търгува с политическия суверенитет и достойнството на България“. Способен ли е да повтори това пред огледалото?

3. защо паметникът на героя се намира в крайния квартал на София, докато най-високо в столицата и на най-централно място се издига паметник на съветските войници, които дори не са се сражавали на територията на България?

В България има музей на социалистическото… изкуство.

В Прага, Чехия има музей на социалистическия терор.

В Унгария, в Будапеща има музей, наречен „Къщата на терора (или ужаса)“ – House of Terror. Посветен е на ужасите на двата режима – нацисткия и комунистическия.

Във варшавския музей на съпротивата има секция за годините след Втората световна и комунистическия режим.

Както казахме, в Чехия има музей на социалистическия терор. Там ясно се показват историите на жертвите и защо социализмът е зъл и опасен.

А знаете как последователите на говорилия там бясно защитават чуждия паметник, докато се преструват, че милеят за българските герои.

Да…

Защо си припомняме всичко това?

И не знам защо, но сетих за нещо от края на миналата година. По-точно от 20 декември. Спомен за едно събитие, което провокира у мен три въпроса.

И сега разни „политици“ плашат с война с русия и ни карат, живеейки в страх от „асвабадителите“ да се навеждаме пак и да бъдем истински Троянски кон в ЕС и НАТО.

И хич не си въобразявайте, че това е случайно тук.

Информативна стойност.

Как „децата на активни борци“ са летели по социалната стълбица, докато си бъркат в носа, а можещите и знаещите са работили в жалки предприятия, мини, ученически столове, репове, фабрики…

Коя държава едно време наричаха най-верния съюзник на ссср? Коя държава беше най-верният домашен любимец на ватенките? А, да, сетих се.

На честването присъства Радев. Радев каза: „Списаревски продължава да провокира равнодушните и да стряска всеки, който търгува с политическия суверенитет и достойнството на България“.

Но да се върнем на „Моята борба“ и Германия. За да не се чудите за успехите на двете ери – сложете Германия от днес и последните 5 десетилетия и до нея сложете Германия на хитлер.

Събитието е честването на 80 години от подвига на героя капитан Димитър Списаревски.

Та ето ги и трите въпроса, които това събитие и онова говорене породиха у мен:

Така… ако сте се убедили коя от двете е по-добра и успешна, може би разбирате защо трябва да се доверите на решението на германците да преподават „Моята борба“ с редакторски бележки.

Честването се проведе в крайния квартал на София – ж.к. Дружба 1.

Падна Желязната завеса и всички искаха американски дънки, американски дъвки, холивудски филми (на нелегални вехаески, разбира се), немски коли, японски телевизори, никой не говореше за широката руска душевност и необятната дрън-дрън не-знам-си-какво на руската духовност. Никой не ламтеше за Лада (то и сега не ламти)“.

После – 2000 г. – дойде „цар“ путин и започна да налива пари в про-руска пропаганда из бившите сателити. Оттогава, лека-полека, се започна със „спомените“ колко хубаво било едно време, започна да се говори как Западът (митичният ОБЩ запад) е нефелен, гнил, зъл, страшен, тогава започна с пропагандата за великия солдат. Тогава – в България – ни докараха един турист да ни управлява и оттогава в политиката започнаха да насаждат популисти, да връщат преклонението пред музейния селянин с потурите, да напомнят за величието на работническата класа vs. интелигенцията. Така – лека-полека…"

В Германия учат „Моята борба“ на хитлер, но по определен начин – с редакторски бележки в книгата и с учителски обяснения. „Моята борба“ не е разрешена за продажба в оригиналния си вид, защото се счита за нацистка пропаганда. Продава се само образователното копие – онова с разяснителните бележки от редактор, които внимателно подчертават ЗАЩО написаното е грешно и опасно.

Музей? Добре. Но, според мен, вътре – на това „изкуство“ – трябва да има табелки, които обясняват как Художникът Х е бил принуден да прави ТОВА пропагандно нещо, наречено „социалистически реализъм“, а не каквото е искал. Друга табелка да информира посетителя, че Художникът Y и Скулпторът Z са били „наши хора“, близки на политбюро и са им тикали „изкуството“ в очите на хората насила и че другите художници са били забранявани и изтиквани, за да могат Y и Z да пробиват нагоре.

Понеже, за себе си, знам отговорите и на трите въпроса, ще препоръчам на всеки, който иска да запази здравия разум и любовта към истината и България у децата си, сам да ги учи на история, а не да чака на училище и институции, защото там най-много да научат за социалистическото „изкуство“ и колко по-добре е било по времето на тошо тиквата, Ловеч, Скравена, Белене, братушките и червените принцове от политбюро, за които можеше и имаше всичко, докато българи убиваха българи по границата на България.

Присъства и военният министър Тодор Тагарев. Той каза нещо, което президентът не каза (подозирам, че никога не би казал, а именно): „Ценим подвига на всеки български воин, отдал живота си за България. Капитан Димитър Списаревски е отличен пример за това. ИМЕТО МУ БЕ ЗАБРАВЕНО ПО ВРЕМЕ НА КОМУНИЗМА. Неговата история и подвиг ни дават самочувствие да се гордеем, че сме българи и можем да се сравняваме с най-добрите военновъздушни сили“.

Защото наследниците на червената чума и червените принцове са изпълзели пак от дупките си, за да ни подсещат колко хубаво се живеело тогава, а другите чумави използват вълнàта, за да ни обяснят как русията ни чака в прегръдката си и че всеки друг избор би бил смъртоносен за нас.

И народът кълве като шаран на бастун. Мàни, че е без стръв, ами то и кукичка няма; на гол бастун кълват. Забравили печатите, стригането, забравили кои хора изкопаха първите тунели на метрото, забравили Ловеч и Белене, забравили Скравена, забравили какво можеше да се купи с келявата заплата от онова време, забравили как живеят в момента и неспособни да направят елементарно сравнение…

Музеят е място с обяснения. Обясненията дават контекст. Контекстът е образование. У нас „образованието“ на всички нива ни докара дотам, че тълпи от правоверни комсомолци са си въобразили, че пазенето на МОЧА им е цел в живота и че въпросният МОЧА е част от истинската им история, а не от пренаписаната ѝ фалшификация, скалъпена по мазетата на кгб.

Нещо, което трябва да бъде „Музей на комунистическите престъпления“ е окичено с „… на социалистическото ИЗКУСТВО“. Човек ще си каже, че пребитите в мазето на Московска, изтръгнатите нокти, рязането и систематичният побой по време на „разпит“ е било изкуство.

Но ние имаме социалистическо ИЗКУСТВО, имаме соц носталгици, имаме собственици на западни коли, препичащи се на гръцки плажове, пишейки как при бай тошо било по-добре, докато се наливат с узо на мраморните пясъци, до които едно време се стигаше само в мечтите или с риск 1:10 за куршум в тила – на границата. Един стигне, десетима ги закопаят.

Разбира се, в България сега путинистите и обикновените фашисти са се възпалили по темата за „свободата на словото“ и „другата гледна точка“ (докато рекламират режим, който иска да забрани и двете и докато те самите не са прочели и един ред „друга гледна точка“), та си мисля, че, ако ги питаме, те ще кажат, че цензурираната версия на „Моята борба“ е кощунство спрямо „свободата на словото“. Но тях си ги знаем. Затова все по-рядко ги питаме каквото и да било или въобще контактуваме с тях…

Също и обяснението, че дори студенти по (да речем) химия са били принуждавани да учат „История на бкп“, пишели са им оценки, та отлични химици са били късани по „История на бкп“ и с кариерите им е било свършено. Докато слагачите и „наште хора“ са изкласявали пред и над всички.

Тия социалистически „изкуства“ – без обяснението какво представлява режимът и каква месомелачка е – за младите представляват артефакти за възхищение, нещо като древноримските или старогръцките артефакти по музеите. А на Рим и Атина ние се възхищаваме като на древни цивилизации, бащи на демокрацията и правото, нали?