Постовете премиер и външен министър са прекалено натоварени за съвместяване; особено в тази гореща обстановка

Как зависи и националното ни самочувствие ли? Ами никой не иска да му се подиграват зад гърба, нали? Най-малкото е това; и пак не е никак „малко“.

Мислите, че това няма значение? Че самочувствието ни на масата за преговори е без значение?

Нека отбележим и друга една полезна информация, която научихме: в света в момента има три държави, които са си позволили тази каскада – да имат премиер, който е външен министър. Само три, да. И едва ли е случайно, че са само три.

Фиджи, Самоа и Катар.

Ние се гласим да станем четвъртата.

Две островни държави, Катар и ние.

Добре де, защо е толкова важно това?

Да речем, че се случи да потиснем обидата, когато хихикайки се ни питат: а, вие ли бяхте оная, четвъртата в света държава, дето има премиер/външен министър?, и изпратим премиера си, но в качеството му на външен министър…

… да речем…

Бъдещето на България зависи от много неща и сред основните (неща) са партньорите ни. От положителното или отрицателното отношение от тях към нас зависят неща като приемането ни в Шенген (питайте бизнеса колко е важно това!), зависи приемането ни в Еврозоната, помощта при защитата на границата ни, зависи и националното ни самочувствие.

Вижте, не става въпрос за личността на Габриел или личността на Денков. И двамата, несъмнено, изглеждат професионалисти в областта си, изглеждат и достатъчно мотивирани и лично ангажирани с управлението. Да, „лично“ ангажирани. Искам да кажа, до степен поне малко „надпартийна“.

Става въпрос за ПОСТОВЕТЕ министър-председател и външен министър. Нищо повече, нищо по-малко. Нека ги разглеждаме като безименни постове. Когато заемащият постът Х застане на някой международен форум, на табелката пред него е написано БЪЛГАРИЯ. И ето това не трябва да забравяме.

Наскоро Георги Милков публикува пост във Facebook, в който доста тактично обясни как са го гледали и са му се подсмихвали на приятелски обяд с чуждестранни дипломати, когато е станало на въпрос, че гласят бъдещият премиер (Габриел) да бъде и външен министър.

Ще го цитирам, струва си: „Наскоро имах приятелски обяд с чуждестранни дипломати и когато по време на разговора стана дума, че г-жа Мария Габриел скоро ще седне в премиерското кресло, но смята да си запази и поста на външен министър, около масата най-недипломатично се разнесе кикот. Няма да скрия, че ми докривя“.

Различни сме например и с това, че сме част от ЕС, което значи, че на раменете на представителите ни лежат тежки за взимане задачи, а те лежат на вековни традиции на ДРУГ ТИП УПРАВЛЕНИЕ. Такова, което не понася съвместяването на постовете премиер и външен министър.

В момента в света гърмят ДВЕ гигантски войни, а едната е почти току пред вратата ни – у съседите на горния етаж. Това е момент, в който външната политика е инфарктно важна. Трудно ще си спомните в последното десетилетие да е имало друг момент, който да е бил така външнополитически нагорещен. А сега си спомнете колко опасно зле бяхме позиционирани по време на служебното управление.

А от външната политика зависи и вътрешната. Било то заради сформирането на нови политически партньорства, било то заради изчистването на плявата, контролирана от чуждестранни агентури (с което да се даде път за нови инвестиции, с което пък да се даде път на повишаване на заплатите на хората).

България е страна член на НАТО и ЕС и участва в редовни заседания на външните министри. А в тях не може да се представлява от премиер. Това означава, че ние непрекъснато ще сме представени от зам.-министър. Малко обидно нехайно, не мислите ли?

Тя няма да се изказва първа по време на заседанията. На България няма как да ѝ бъде дадена думата първа, само защото я представлява премиер. И какво ще стане? Габриел ще трябва да седи и да чака реда си. Малко неудобно някак си – един министър-председател да седи и чака ред за изказване сред външни министри. И да се изказва N-найсти по ред.

Защото, както се убедихме, в положението, в което се намира светът, не е добра идея да се пренебрегват тези на външния министър. И определено не искаме да се пренебрегват тези на премиер. А знаем, че в денонощието има само 24 часа и в седмицата – само седем дни; няма как две ТОЛКОВА горещи длъжности да се изпълняват от един и същи човек, пък ако ще и той никога да не спи и да работи по 24/7.

Каквото и да си мислим, колкото и да се замерваме с „експертни мнения“, най-добрият вариант си остава огледална ротация и без сътресения да си продължим живота. Защото от сътресения имат нужда един определен режим от североизток, който само се чуди как да създава драми в страните от ЕС, и слугите му тук.